Живееше някога една девойка. Колко красива, колко приказна бе тя. Косите й бяха светли, светли като житния клас, осветяван от жаркото обедно слънце. Очите и... Ах, какви очи имаше тя. Погледнеше ли я, човек се оглеждаше в дълбоко небесносиньо езеро, което сякаш го поглъщаше. А усмивката й не можеше да бъде сравнена с нищо. Дори най-красивото цвете бледнееше пред нея.

   Приятелите и се възхищаваха от нейното величие, обсипваха я с мили, възторжени думи. Но дали те наистина я познаваха, от какво по-точно бяха впечатлени? От нейната душевна красота и извисеност или от лицето и косите й?... За съжаление, "приятелите" и не бяха забелязали нейната същност.

  Всеки ден тя бе заобиколена от хора, които я "познаваха", които "знаеха всичко за нея". Обграждана бе с внимание и мили ласки. Но, уви... Тя се чувстваше по-сама от всякога.

  Даряваше хората с усмивка, но бе изпълнена с мрак. Поглеждаше ги с топлина, но въпреки това бе скована от студ. Вятърът, който косите й предизвикваха, сякаш бе горещ за останалите, но тя имаше чувството, че силата му ще я повали на земята. Тя - просякинята във величествените одежди.

  Един ден тя остана сама, реши че нищо не е важно за нея. Не откриваше смисъл в живота си. Дори родителите и не забелязваха самотата в нейните очи. Просякинята спря да яде. Стана немощна, нямаше желание дори глътка вода да отпие, за да и вдъхне живот.

  Така дните се изнизваха както лястовичките една по една отлитаха от жицата, за да се спасят от смразяващата зима. Но, уви... тази зима отдавна бе настъпила за младото момиче. Тази бяла гостенка я бе навестила вече, но не щеше да си тръгне, а и не се намери смелият момък, който да я прогони.

  И така времето минаваше, а за нея сякаш бе спряло. Нямаше опора, беше по-слаба от всякога. Дори дървото, единственото дърво в обширното поле, не бе толкова самотно. Тя бе потънала в мрачния и дълбок тъмносин океан на самотата.

  Но... Един ден, ден, който се очертаваше да започне по същия начин, както всички останали, промени коренно живота й. Промени изцяло единствения цвят, който съществуваше за нея, а именно - сивия. Превърна го в светлосин и бледо розов, получавайки страстния лилав цвят, символизиращ желанието за живот.

  Ангелът пазител, нейният спасител бе родният й брат. Тя не го бе виждала отдавна и сякаш и той като всички останали се бе загубил в дълбоката тъма. Брат й се обърна към нея с думите: "Скъпоценна сестричке...". Те сякаш преобърнаха целия й свят и той се въплъти в образа на нейното съзнание. Определи я като любимо за него същество, без което не може да живее и започна с думи, които изградиха пълната й представа за живота.

  "Нейното съзнание" и разказа как на света съществуват много и различни хора. Как във всеки човек са заложени недостатъци като завист, злоба и омраза, но не това трябва да е от значение за нас. Каза й, че съществуват и много други, душевно красиви люде. Убеди я, че с това, че един или двама не са осветили цветето, което расте в нейната душа, а напротив - засенчили са го, не свършва света. Разказа й как мечтите са виновници за почти всички щастия и нещастия, но без тях животът е немислим. Мечтите сякаш те отнасят във вълшебния свят на надеждата и вярата. Каза й наглед съвсем обикновените и нежни думички: "Обичам те", но сега те бяха най-милото и чувствено нещо, което някога бе чувала. И така тя се научи да оценява уж незначимите неща в живота.

  В този миг тя сякаш полетя и повярва във всичката красота, за която и разказа брат й. Тя отиде в коридора и отвори  вратата. Навън сякаш всичко блестеше. Цветята и дърветата бяха разцъфнали. Всичко бе обагрено от цветовете, символизиращи смисъла на живота - бял, розов, бледосин и зелен. Просякинята вече не можеше да бъде наричана така. Тя бе обогатила душата си и величествените одежди идеално прилягаха на нейната същност.

  Разхождайки се в парка, след като бе излязла през вратата, тя срещна новия си най-добър приятел. Той се казваше Щастие и никога не я изостави, защото тя вярваше в него, както и той в нея...