Живееше някога една девойка. Колко красива, колко приказна бе тя. Косите й бяха светли, светли като житния клас, осветяван от жаркото обедно слънце. Очите и... Ах, какви очи имаше тя. Погледнеше ли я, човек се оглеждаше в дълбоко небесносиньо езеро, което сякаш го поглъщаше. А усмивката й не можеше да бъде сравнена с нищо. Дори най-красивото цвете бледнееше пред нея.
Приятелите и се възхищаваха от нейното величие, обсипваха я с мили, възторжени думи. Но дали те наистина я познаваха, от какво по-точно бяха впечатлени? От нейната душевна красота и извисеност или от лицето и косите й?... За съжаление, "приятелите" и не бяха забелязали нейната същност.
Всеки ден тя бе заобиколена от хора, които я "познаваха", които "знаеха всичко за нея". Обграждана бе с внимание и мили ласки. Но, уви... Тя се чувстваше по-сама от всякога.
Даряваше хората с усмивка, но бе изпълнена с мрак. Поглеждаше ги с топлина, но въпреки това бе скована от студ. Вятърът, който косите й предизвикваха, сякаш бе горещ за ...