ПРОСЯКЪТ

   Утринната служба в катедралата свърши. Храмът се изпразни и просещите отвън, поеха към подлеза - там потока от хора беше по-голям.

  Симо понечи да тръгне, но се отказа. Загледа се в минаващите. Знаеше кой ще подхвърли монета в движение, кой ще се бръкне по-дълбоко, заглушавайки угризения на съвестта. Най-много бяха тези, които пускаха парите, вторачили поглед в отрязаните му крака и още неотминали произнасяха: „Да пази Господ”. Съжаляваха го, но не скриваха доволството, че това нещастие е далеч от тях. Виждаше погнусата им и му ставаше тъжно. Пета година вече Симеон живееше така, ако може да се нарече живот безкрайното усилие да оцелее. Недояждане, мизерия, фантомни болки, самота... Но трябваше да стигне до дъното - най-тъжния и пуст ъгъл на живота, за да осъзнае, че проблемите, които го тласнаха в онази дъждовна ноемврийска нощ под влака, бяха разрешими. Толкова малко му трябваше тогава за да изплува, а се огъна. Сега впрягаше цялата воля в сакатото си тяло, за същия този живот.  

   Симо усети нечий натрапчив поглед и обърна глава - срещу него стоеше момче, приковало поглед в краката му.

  - Как се казваш?

  - Богомил, за кратко Боги. А ти?

  - Симеон, за кратко Симо. На колко години си, Боги?

  - На девет. Боли ли те? - кимна към краката му.

  - Понякога...

  - Без крака ли си се родил?

  - Не, претърпях злополука.

Богомил седна до него и подпря брадичката си с ръка. Въздъхна със съчувствие:

  - Разкажи ми, ако искаш, де...

  - Доста е страшно и тъжно, а ти си...

  - Не се страхувам, ако знаеш какви филми съм гледал? А за тъжното, какво толкова - аз винаги съм тъжен. Сигурно затова никой не иска да ми е приятел...

  - И нямаш приятел?

  - Ами нямам. Имах в детската градина, но то не се смята.

Симо се потопи в искрения му поглед и усети близост. Самотните души безпогрешно долавят и откликват на пустотата в ближния. А когато съдбата ги срещне, мигновено се обикват и имат чувството, че се познават от години.

   Богомил погледна градския часовник и стана:

  - Трябва да тръгвам, свободният час свърши. Всеки ден ли си тук, чичо Симо?

  - Преди обяд - да.

  - Може пак да дойда някой ден, уча отсреща в “Димчо Дебелянов”

  - Ще се радвам.

  - До скоро, чичо Симо.

  - Боги, искаш ли да ми бъдеш приятел?

Очите на момчето светнаха. Протегна ръка и без притеснение стисна мръсната длан на просяка. Усмихна се и хукна към подлеза.

Симеон се почувства особено, не можеше да си спомни откога, или по-скоро бе забравил какво е, да стиснеш ръката на някого. Погледна кутията, някой беше пуснал банкнота - стана му съвестно, че не е благодарил. Не знаеше дали момчето ще се появи отново, но този ден му донесе нещо, за което да мисли и си спомня вечерта, когато се прибере в мизерния си дом.

                                                                             *****

   Още на следващия ден Богомил дойде пред църквата.

  - Здравей, приятелю!

  - Здравей, чичо Симо.

  - Вървят ли науките?

  - Да ти покажа ли бележника си? - отвори чантата - всичко беше прилежно подредено. Подаде бележника и се облегна до инвалидната количка.

Петици, шестици, четворка по математика и само два подписа на родителя за цялата страница.

  - Трудни ли са задачите?

  - Не обичам математиката. Мога да имам и пет, ако искам, но защо ми е? Мама знае, че нямам проблеми с учението и изобщо не се интересува от успеха ми.

  - А баща ти?

  - Почина малко преди да завърша първи клас...

  - Съжалявам, извинявай, че попитах.

  - Нищо, обичам да говоря за тати. Когато започнах първи клас, вече беше болен и не ходеше на работа. Занимаваше се с мен и заедно учихме. Тати много държеше да съм добър ученик - заради него се старая сега. Сигурен съм, че ме гледа отгоре, защото винаги го сънувам, щом се отпусна в училище.

Богомил се поколеба за миг, но продължи:

  - Мама много плака в началото, но после се появи Иван и тя забрави татко - дори не ходим на гробища вече. Пък Иван е лош човек, постоянно говори на мама против мен... Ти имаш ли деца, чичо Симо?

  - Да, син.

  - Колко е голям?

  - На 17 е.

  - Ще ни запознаеш ли?

  - Не съм го виждал от четири години - живее с майка си.

  - В друг град ли са?

  - Не, тук, но не желае да ме вижда - срамува се от мен.

  - И ти си нещастен като мен...

Замълчаха и всеки се потопи в болката на другия.

*****

  Априлското слънце къпеше в светлина света, стопляше го и събуждаше не само природата, събуждаше и хората - вдъхваше надежда и ги караше да мечтаят.

  Богомил с нетърпение очакваше края на часовете, за да изтича пред църквата. Общуването му със Симо пропука черупката, в която се бе затворил след появата на Иван. Мълчаливо преглъщаше заядливостта и омразата му. Тъгуваше, че майка му се съгласява с него за всичко, дори когато е несправедлив, но вече не му беше толкова тежко. Имаше приятел, който го разбира, успокоява и напътства.

   Иван беше озадачен - Богомил се подчиняваше безропотно, нямаше го упрека в насълзените очи, спря да чува и хлипанията му в леглото вечер. Това, вместо да успокои Иван, го вбесяваше. Евелина, майката на Богомил, опитваше да балансира, но не смееше да противоречи на Иван - обичаше го. Него подкрепяше явно, а Богомил успокояваше тайно, шепнешком. Напрежението нарастваше и една вечер скандалът избухна.

  Петък - след вечеря Богомил започна да прибира масата. Майка му и Иван седнаха в хола пред телевизора. Трябваше само да измие чиниите и беше свободен. Изплакваше, когато една чаша се изплъзна - изтърва я в мивката и се счупи. Иван влетя в кухнята и се разкрещя. Богомил се стресна и поряза дланта си.

  - Не можеш ли да внимаваш? Къде ти е ума в последно време? – удари му шамар.

  - Ванко, чакай! Какво толкова - една чаша.                                                                        Видя порязаната ръка на сина си:

  - Боги, дай да видя! Ох, раната е дълбока - засуети се.

  - Какво толкова ли? Не виждаш ли колко е нагъл в последно време?

  - Трябва да отидем до болницата...

  - Горкото мамино синче, кръвта му изтече - беше се зачервил от яд и продължаваше да крещи.

  - Ванко, престани! Ако беше твой син, нямаше да говориш така - Евелина се уплаши от думите си и прехапа устни.

  - Ооо, така ли? Е, скъпа Ева, аз бях до тук. Живейте си двамката, радвайте се на лигавата си обич и плачкайте на гроба на татенцето...

  - Как можа да го кажеш?

Иван грабна якето си и тръшна входната врата след себе си.

  - Мамо, съжалявам...

Тя го прегърна. Видя, че памукът отново е подгизнал от кръв:

  - Хайде, миличък, трябва да отидем до поликлиниката!

  Късно вечерта, когато се прибраха и легнаха, Богомил не смееше да помръдне - майка му го беше прегърнала. Евелина дълго плака, но накрая заспа. Той извади внимателно ръката си изпод завивките и нежно започна да гали къдриците ù. Толкова отдавна не беше я докосвал. В началото, когато заживя с тях, Иван се шегуваше с прегръдките и гушкането им, после стана ироничен. Не мина много време и им даде да разберат, че това го дразни и някак неусетно наложи волята си.  Богомил въздъхна тихичко, беше изчезнал страхът, който изпита, докато шиха раната, но мисълта му непрекъснато се връщаше към ласкавата грижовност и тревогата в погледа на майка си. Затвори очи и се помоли на Бог и баща си: „Нека мама отново да е такава, каквато беше преди, такава, каквато беше днес!" 

*****

  Свършиха за Симеон безличните дни, изпълнени с лица, на които бе изписано съжаление и погнуса. От няколко седмици той не просто съществуваше - живееше.  Седеше пред църквата или в подлеза и не мислеше каква вечеря ще му осигури поредният ден, защото едно момче преобрази бедния му на събития живот. Довличаше се вечер до дома си, лягаше, вторачваше поглед в опушения таван и с наслада се отдаваше на спомена за срещите и разговорите с малкия си приятел.

От известно време предчувствие гнетеше Симеон. Бе прозрял нещо важно: животът е като море - приливи и отливи. С приливите Бог казва: „Не съм те забравил, човече - обичам те!„ А когато съдбата ни обърне гръб и поредният отлив ни запрати в безизходицата, Бог нашепва: „Опомни се, бъди смирен - всичко е преходно!„   Запознанството с Богомил съживи душата му и го изпълни с ликуваща радост. Тази радост бе предостатъчна за скромния му живот. Симеон не искаше нищо повече, чувстваше се щастлив, а когато човек се отпусне върху течението, доволен от това, което има - отливът е неминуем.

*****

  Беше неделя. Симо стана рано. Денят обещаваше да е топъл и слънчев, а в такива дни хората бяха по-благосклонни и щедри. Около обяд напусна църквата и се премести в градинката зад градския часовник. Двоумеше се къде да застане, когато чу познат глас.

  - Чичо Симо, здравей! – хванал за ръка млада жена, Богомил идваше към него.

  - Здравей, Боги! Това сигурно е майка ти?

  - Да - усмихна се. – Мамо, запознай се, това е чичо Симо - мой приятел!

Евелина беше изненадана. Огледа се притеснено, с извинение в погледа към всички, които се обърнаха, при възгласа на момчето. Дръпна яростно сина си и се запровира в навалицата:

  - Как можа така да ме изложиш?

  - Но, мамо...

  - Млъкни - изсъска през зъби. – О, Боже, това е колежка от службата, сигурно е видяла всичко - изчерви се и още по-ожесточено стисна ръката на Богомил. – Какво унижение - да наречеш този просяк приятел... пред толкова много хора! А като си помисля от колко неща се отказах заради теб... Прав е Ванко, след някоя друга година ще поемеш пътя си и ще остана сама. Три години се жертвах заради баща ти, после още две за теб... Край, време е да се погрижа за себе си!

Богомил се извърна и едва забележимо махна за сбогом. Симо сведе поглед - дълбока печал се изписа на лицето му. Тръгна към дома си. Беше му болно и мъчно - за Боги, за себе си, за несправедливостта на света. Бе сигурен, че никога повече няма да види момчето, но се лъжеше...

Още на следващия ден, пресичайки булеварда, видя Богомил - седнал на стъпалата на църквата.

  - Защо не си на училище, приятелю?

Момчето стана, прегърна го и се разплака:

  - Извинявай за вчера...

  - Успокой се, Боги, всичко е наред - наистина! Свободен ли имате?

  - Не, но няма смисъл да ходя на училище вече...

  - Как няма смисъл? Не е хубаво...

  - Тя пак се сдобри с Иван и още тази седмица ще ме изпрати в интернат.

  - Не може да го е казала сериозно?

  Богомил поклати глава:

  - Чувал съм Иван като я убеждава, че на такова място ще е най-добре за мен - щял съм да стана мъж. Снощи, когато говори с него по телефона, му обеща. Защо не ме обича вече, чичо Симо? Защо? Послушен съм, уча се добре - подсмърчаше и триеше сълзите си. Ако татко беше жив... И щеше да те хареса, защото си добър и си ми приятел.

Симеон галеше приведената главица и едва сдържаше сълзите си. Богомил се успокои и разказа за случилото се в петък вечер. Накрая въздъхна примирен и каза:

  - Тя го обича повече от мен. И ден не изтърпя без него, а с мен е готова да се раздели завинаги. Какво да правя, чичо Симо? – погледна го с отчаяна надежда.

  - Боги, приятелю, ако знаеш как бих искал да мога да ти отговоря... Вярно е, че си добро и умно дете. Вярно е, че не заслужаваш това, но може би Бог те изправя пред изпитание. Трудно ми е да ти обясня защо Бог би искал да преживееш това... Но нищо не е случайно и колкото и да ни е трудно понякога, се оказва, че планът Му за нас е съвършен. Може би там ще намериш приятели, такива, които остават за цял живот, а това е богатство. За мен ти си такъв...

  - И ти за мен, чичо Симо - очите му отново се насълзиха.

  - Учи съвестно, бъди скромен и честен - Бог ще се погрижи за останалото. А може и да ми пишеш - усмихна се и му намигна. - Пък вечер, когато легнеш, ми пожелай „лека нощ”, аз също ще го правя - да речем точно в девет. И така разстоянието няма да е пречка за приятелството ни.

  - Ами мама?

  - Сигурен съм, че няма да издържи повече от седмица и отново ще те прибере у дома.

  Целия предиобед прекараха в градинката зад катедралата, говориха си за какво ли не. Богомил се успокои напълно. Записа си адреса на Симо и обеща, още като пристигне, да пише. Към един стана от пейката и метна раницата на гърба:

  - Наистина ли няма да ме забравиш, чичо Симо?

  - Никога!

  - Ще отговаряш ли на писмата ми? Като имаш възмож...

  - Да, мило момче.

  - Е, тогава няма да ми е толкова мъчно - прегърна единствения си приятел, целуна го по бузата и тръгна.

Обърна се няколко пъти и помаха. Симо със сетни сили се усмихваше и махаше, но щом Богомил се изгуби сред множеството, затвори очи и сълзите хукнаха по брадясалото лице - ридаеше с глас. Когато се посъвзе, видя, че кутията е пълна с банкноти. За първи път не се зарадва на парите, които му осигуряваха прехраната за седмица напред.

*****

  Богомил повече не дойде. Отново опустя животът на Симеон, обезсмисли се. Беше му все едно какъв ще е поредният сив ден. Не можеше да спре да мисли за своя малък приятел, който едва на девет трябваше да учи уроците на живота. Минаха седмици, нетърпението, с което отваряше пощенската кутия, се смени с примирение. Молеше се да е добре и да не е самотен. Всяка вечер, точно в девет, поглеждаше към небето и прошепваше: „Лека нощ, приятелю, където и да си... ”

  Юни дойде с незапомнени горещини. Още от сутринта мараня заливаше града, а към обяд жегата ставаше нетърпима.

Симеон се задъха, вече съжаляваше, че излезе. Нямаше смисъл да стои, улиците бяха пусти, всеки се беше покрил от палещия зной. Със сетни сили се довлече до дома си. Погледна бегло пощенската кутия и продължи, но моментално спря. Завъртя количката и пак погледна - кръглите отвори на кутията изглеждаха различно. С треперещи ръце отвори паянтовата вратичка и в скута му падна старателно надписан бял плик. Притисна го до гърдите си - сърцето му препускаше. Влезе в стаята, гледаше писмото и не можеше да му се насити. Отвори го бавно и зачете.

Здравей, чичо Симо!

   Извинявай, че толкова дълго не ти писах, но ми беше много трудно, докато свикна. Мъчно ми беше за мама, за теб, за гроба на тати, за стаята ми и за какво ли не. Има тук едно момче - Митко. Станахме приятели. Той е колкото мен, но е в интерната от три години. Много ми помагаше в началото и винаги ме защитаваше, когато ми се подиграваха, че плача. Аз вече не плача, чичо Симо. Разказах на Митко за теб. Той иска, ако може, да бъдеш и негов приятел.

  Двамата решихме да учим много и когато станем големи, да си направим фирма. Ще печелим много и ще купим апартамент с три стаи и кухня - за теб, мен и Митко. Ако не ни стигнат парите, може и по-малък апартамент, важното е да сме заедно. Митко ми разказа за някакъв негов роднина. И той като теб бил без крака, но му направили протези и си ходел без помощ - само малко куцал. Вечер ги махал, но какво от това? Преди да си легнеш, ще ти оставяме количката до леглото, ако ти се наложи да ставаш.

  Аз сигурно и през ваканцията ще съм тук. Мама обеща да идва всяка седмица, но откак ме остави не е идвала. Доста е далече, може колата да се е повредила и да е на ремонт. Както и да е. Вече всяка седмица ще получаваш по две писма - едно от мен и едно от Митко. Но, ако нямаш пари за пликове и марки, с едно ни отговаряй. А уговорката за „лека нощ” остава, нали?

  Чао, чичо Симо, Митко е до мен и също те поздравява!

  Твои вечни приятели - Богомил и Димитър.

  Симеон отпусна ръце - плачеше с глас. Погали листа, затвори очи и прошепна:

  Благодаря Ти, Господи, че ме срещна с това дете! Благодаря Ти, Господи, че аз, сакатият, ненужният, отхвърленият, съм в мечтите на някого и... съм потребен!

*****

  Пищният залез укроти слънцето, прегърна го и обеща красива вечер. Ветрецът нежно подгони жегата и разля живителна прохлада. Нощта тихо пристъпи и смълча града под приказен звезден купол.

  През отворения прозорец надничаше мизерията на опушената, мръсна стая. Прошарен мъж, в износени дрехи, тук-там прокъсани, седеше в инвалиден стол и приведен над масата пишеше - беше просяк. Просякът пишеше писмо. А дали беше писмо? Не... тази нощ просякът рисуваше приятелство, за три самотни души и ваеше най-ценното - НАДЕЖДА.