Провалът на „Големия проект“
Беше неделя надвечер. Гостите, които бяхме поканили на обяд, както обикновено се получава, се застояха и си тръгнаха преди час. След като помогнах на жена си да разтребим масата (понякога върша и подобни подвизи) се качих в кабинета си. Запалих цигара и тъкмо да включа компютъра звънна телефона. Не този, записан на мое име в телефонния указател, а другия, чийто номер знаеха само близки приятели. Вдигнах слушалката и чух гласа на моя добър приятел господин Йозеф Паул от Пасау.
Бяхме се запознали по време на моето дълго пребивание в тогавашната ГФР. А нямаше и как да не се запознаем, защото в Пасау беше нашият терминал за първите МЕЖДУНАРОДНИ РО-РО превози по река, доколкото знам, не само в Европа, но и в света, в и от който ежедневно пристигаха и заминаваха десетки наши автомобили, а на специализираното пристанище акостираха четирите уникални РО-РО кораби.
След подробни проучвания установихме, че ако искаме да разчитаме на качествен и коректен сервиз, ремонт и резервни части за автомобилите ни и то срещу конкурентни цени и условия, това е именно фирмата „Паул” - оторизиран представител на „Мерцедес Бенц” и собственик на най-известните и модерни автосервизи за леки коли и камиони в района.
Самият господин Паул беше към двайсет години по-възрастен от мен, но това не ни попречи в кратко време да станем близки приятели, каквито и си останахме до неговата кончина. По време на Втората световна война, още младеж го изпратили на Източния фронт, където бил пленен от руснаците и макар едната му ръка да била отнесена от граната престоял в СССР няколко години, но това е друга история.
Зарадвах се искрено на обаждането му:
„Много се радвам, че си решил да ми се обадиш. Надявам се да не е по някой тъжен повод.”
„Опазил ни Бог. Просто исках да те чуя и освен още веднъж да ти благодаря за това, което направи за нас, да ти кажа, че винаги си добре дошъл в Пасау и то възможно по- скоро.”
„Например за да пийнем по чашка водка по случай твоята кръгла годишнина.”
„Ах, ти! Дори и това не си забравил и ми отне възможността да те изненадам с поканата си. Трогнат съм. А за водката не се безпокой. След като съм изпил поне цистерна руски самогон, истинската водка за мен вече е еликсир.”, развеселен отговори той и продължи сериозно: „Значи всичко е наред. Тържеството ще бъде в четвъртък, но най-добре би било, ако имаш възможност да дойдеш по-рано, защото на всяка цена трябва да поговорим по друг много важен въпрос. От утре имаш запазена стая в хотела.”
„Спешно ли е?”
„Да.”
„Тогава до утре вечер.”
„Благодаря ти. Чакам да ми се обадиш с кой полет ще пристигнеш, за да пратя човек да те посрещне на летището в Мюнхен.”
„Няма нужда.Ще пътувам с кола.”
„Но все пак това са 1400 км.”
„Нищо. Утре точно в 20:00 часа вече ще съм седнал на нашата маса в ресторанта, ако разбира се, не е заета.”
„Как така ще е заета, като добре знаеш, че без мен на тази маса не може да сяда никой.”
„Знам, разбира се. Просто се пошегувах.”
„Някакви специални предпочитания относно менюто?”
„Не. Пък и ти си къде по-добър кулинар от мен.”
Поговорихме си още минута и приключихме разговора, след което слязох долу да кажа на жена си да ми приготви багажа. Свикнала с моите внезапни пътувания, тя въобще не се изненада, само попита:
„Този път за къде?”
„За Пасау.”
„С какво ще пътуваш?”
„С колата.”
„И сигурно ще тръгнеш преди магазините да отворят и аз няма да мога да изпратя нищо на Нелка и децата?”
Имаше предвид семейството на Христо Христов, който четири години беше шеф на терминала в Пасау, още докато бях директор на ДЛМ. Един стойностен човек и много верен мой приятел, въпреки че разликата в годините ни не беше малка. В началото му помагах да свикне с новата обстановка, условия и изисквания, но скоро стана прекрасен специалист. С баща му Асен също бяхме добри приятели още от времето когато работех в Техеран. Казвам бяхме, защото преди много години загина нелепо при автомобилна катастрофа в Турция.
Подобно на много българи, работещи в Западна Европа, Христо остана в Германия, но за разлика от повечето от тях, успя да развие собствен бизнес главно с превози от и до България, започвайки почти от нула с наети автомобили. Но той беше отличен професионалист и бизнесът му тръгна много добре. След години даже си купи къща в Пасау.
Естествено, при всяко пътуване до Германия обезателно се отбивах у тях - най-малко да си поговорим и да прекараме „според нашите стандарти”, обикновено в гръцката таверна. До края си остана стойностен приятел и никога не забрави това, което бях направил за него. Почина от рак преди година в Пасау, но беше погребан в София… до баща си. Съдба!
„Така е. Но ти обещавам, че една вечер ще ги поканя в гръцката таверна и то от твое име.”
„Е, и това е нещо.”, тъжно отговори тя.
„Съжалявам. Ако немската ти виза не бе изтекла, като нищо щях да те взема.”
„Да, но е изтекла, а и не ми се ще да оставям детето само. Колко време ще останеш в Германия?”
„Не знам. Единственото нещо, което е сигурно засега, то е, че няма да се върна по-рано от събота или неделя.”
„Нали...?”
„Разбира се. Първата ми работа щом вляза в хотела ще е да ти се обадя. А и ти ако имаш нещо спешно можеш да се обадиш, най-малко да оставиш съобщение. Ще бъда в същия хотел в Пасау, както обикновено, дори съм сигурен, че и стаята ще е същата. Като оправиш багажа, заедно с Ицето пригответе списъка на нещата, които искате да ви донеса.”
„О, това напомняне беше съвсем излишно”, развесели се тя и добави: „ Ти може да тръгнеш и без дрехи, но не и без нашия списък, за който си запазваме правото да го актуализираме до влизането ти на българска територия.”
Каза го през смях, но аз знаех, че така и ще стане – вече имах твърде голям опит в това отношение. След това попита:
„Ще вечеряш ли?”
„Как ще вечерям, когато станахме от масата само преди час и половина? Виж, сутринта, макар и рано, ще хапна по-яко. Сега отивам в кабинета да свърша нещо, а след това веднага си лягам.
Наистина трябваше да довърша едно становище, по-скоро консултация за една фирма, относно интересен проект. Срокът беше до сряда, но това вече нямаше значение – налагаше се да приключа още тази вечер и да го изпратя по факса, нещо, което и направих. След това започнах да си проверявам и подреждам документи, пари, визитни картички, бележници, музика за из пътя и т.н.
Докато вършех тези неща си мислех по един въпрос, който не зададох на Паул – за какво толкова спешно иска да говорим? Не го направих не защото съм го пропуснал, а защото от една страна се досещах за какво може да бъде, а от друга, явно, самият Паул е решил да не говори по телефона за него, още повече, че само след по-малко от едно денонощие щяхме да се видим.
През последните петнайсетина години фирмите на Паул в Пасау и Вилсхофен се бяха разраснали както по обем, така и по видове дейности. Финансовите резултати също бяха много добри. Явно, това разрастване и финансово укрепване беше основната причина да започне да проявява определен интерес и към участие в реализирането на големи и разбира се, скъпи проекти. По едно време разбрах, че почти е решил да инвестира голяма сума в един подобен бизнес проект.
При едно от честите ми пътувания до Германия, на връщане за София, както обикновено, минах през Пасау да видя старите си приятели. Минах и през офиса на Паул. Докато ме развеждаше из новите халета и ми показваше модерното им оборудване, стана тринайсет часа и той ме покани на обяд. По средата на обяда ми довери, че са пред финализирането на много сериозна сделка. За разлика от очакването му, аз не се изненадах и спокойно казах:
„За тази сделка знам и точно във връзка с нея минах през Пасау. Сега ще ти кажа нещо, което никак няма да ти хареса, но като твой приятел се чувствам задължен да го споделя с теб. Разбира се, решението как да постъпиш в крайна сметка си е твое.”
„Така ли?”, учуди се искрено Паул. „Няма да питам откъде знаеш, но много те моля да кажеш това „неприятно” нещо, за което спомена.”
„Всъщност, то по-скоро е приятелски съвет.”
„Интересно. И какъв е той.”
„Йозеф, не само не поемай каквито и да било ангажименти по тази сделка, но веднага и окончателно прекъсни преговорите.”
Погледна ме с изумление. Явно, му стана и много неприятно. Толкова, че дори ме попита:
„Кристоф, ако не знаях, че не пиеш до обяд, направо щях да си помисля, че си пиян. Как да разбирам това, което текущо каза?”, от което пък на мен ми стана неприятно
„И аз ако не те познавах, щях да си помисля, че ти се иска да ме изхвърлиш от тук. А това, което казах... Съжалявам, но по-добре не мога да го формулирам.”
„Прощавай, не исках да те засегна, но...все пак мога ли да попитам защо мислиш така?”
Обясних му защо, включително и някои подробности за „бъдещите” му партньори. Той направо се сащиса и не можеше да повярва.
„Но моите хора провериха всичко до последния детайл. Освен това ползваме услугите на едно от най-известните адвокатски бюра. Вече сме на финалната права. Не мога просто ей така да кажа: „Чух, че...” и да се откажа.”
„Повтарям ти, че ако ти разказах тези неща, то е само защото си ми приятел, когото много ценя и уважавам и искам да предпазя от неприятни последствия.”
Той сякаш не обърна внимание на това, което казах и продължи:
„Създава се ужасно неприятна ситуация. От една страна, аз вече заживях с този проект, от друга страна, не мога с лека ръка да пренебрегна, това, което ми каза, а от трета страна вече се договорихме в края на месеца да подпишем дружествения договор. Остават само четири седмици.”, след което подпря главата си с ръка и млъкна.
Аз също мълчах. Бях му казал това, което знам, както и най-вероятните последствия от едно официално поемане на ангажименти, свързани с въпросния проект.
По едно време той вдигна главата си, погледна ме и неочаквано спокойно каза:
„Всъщност може би има решение, но за неговото реализиране ми е необходима твоята помощ и то на всяка цена.”
Този път сащисаният бях аз, но той бързо ме изведе от съвсем логичното ми учудване:
„Сега ще ти обясня. Само не бързай да ме прекъсваш.”
„Обещавам.”
„Ще ти предоставим на разположение абсолютно цялата документация по този проект - разработки, проектни решения, проучвания, разчети, анализи, прогнози, начин на финансиране, договорки с бъдещите ни партньори и т.н., просто всичко.”
„И какво ще правя със всичко това?”
„Ти ще бъдеш нашия консултант, макар и авариен и като такъв те моля, след като се запознаеш със основните въпроси, да ни изготвиш мотивирано становище с конкретни изводи и предложения. Персонал, техника, евентуални нови проучвания, ще ти бъдат осигурени. Знам, че това не може да стане от днес за утре, но от друга страна съм притиснат от времето. Ако рискът наистина е реален и толкова голям, както го описа, това значи, че трябва да реагираме светкавично. Затова първият ми въпрос е дали си съгласен да ни помогнеш.”
„По-добре премини на втория въпрос.”
„Какво е минималното време, за което би могъл да изготвиш въпросното становище?”
„Преди да ти отговоря, имам няколко условия.”
„Считай ги за изпълнени.”
„Не. Първо искам да ги чуеш и тогава да отговориш.”
„Прав си. Слушам.”
„Ще остана в Пасау до събота. През тези няколко дни ще прегледам това, което ме интересува от документацията, която имате. На въпросите, които вероятно ще задам на твоите сътрудници, моля да се отговаря изчерпателно, точно и то на база на последната информация, с която разполагате. Освен това в никакъв случай да не започват излишни спорове, още по-малко да проявяват типичната немска надменност. Навярно ще се наложи да ми се осигури среща с някои от адвокатите, които са подготвяли правните документи, както и копия на част от документите, проучванията и разчетите, които ще взема със себе си в София. Ако докато съм в България изскочи нещо непредвидено, но от особена важност, само ще ти се обадя да ти кажа кога ще пристигна в Пасау.”
„Приемам. При това положение...?”
„При това положение след две седмици, считано от следващия понеделник ще имаш моето становище. Доколко ще се съобразиш с него вече си е твой проблем.”
„Приемам.”
„Започваме от утре, а сега предлагам да се съсредоточим върху това, което е на масата.”
„Благодаря ти. Наздраве!”
„Наздраве.”
Пропукам неинтересните, по-скоро много скучни за четене разговори, допълнителни проучвания, осигуряване на аргументирани доказателства и т.н. Само ще добавя, че един от главните „бъдещи партньори” беше български „бизнесмен”, който им беше представил цял куп копия, разбира се, в основната си част фалшиви или без реално покритие, от сертификати, референции, банкови гаранции, регистрации на негови или с негово участие фирми в България и други страни от бившия социалистически лагер, „страхотни задгранични връзки” на най-високо ниво и какво ли още не, изграждане на терминал на молдовския участък от Дунав (Молдова има двайсет километров излаз на Дунав), както и „безспорни доказателства” за бързи, гарантирани и то просто зашеметяващо високи печалби. Другият „партньор“ беше един руски евреин, който пък едва ли не на тепсия предлагаше за свободен избор най-интересните пазарни ниши на Русия и азиатските републики.
На пръв поглед изглеждаше просто несмилаемо, как такива изтъкнати бизнесмени като Паул, неговите специалисти и адвокати са допуснали да бъдат подведени от двама мошеници. Според мен единственото и то нелишено от логична гледна точка обяснение беше, че при дотогавашната практика на западните фирми при бизнес сделки със социалистическите страни, освен много редки изключения, отнасящи се предимно до стриктното спазване на сроковете за доставка или договореното качество, не е имало някакви сериозни издънки или рискови ситуации за западните партньори. Но тогава тези сделки бяха гарантирани не от частни лица и фирми, а от самите държави, което свеждаше риска до нула.
Не можеше с лека ръка да се пренебрегне и друг важен фактор - по време на прехода, за западняците никак не беше лесно да си осигурят необходимата и то достоверна информация, извършването на качествени проверки, гарантиращи истински и то актуализирани резултати. От друга страна не бива да се забравя, че през този преходен период наистина се разкриха твърде интересни пазарни ниши в бившите соцстрани, при които съществуващите до тогава рестрикции от страна на централната им власт вече бяха отпаднали. Освен това, в същото време България, а и другите страни от соцлагера, разполагаха с образовани и квалифицирани кадри, евтина работна ръка, а техните, доскоро силно ограничени за достъп на западни продукти пазари, предлагаха реални възможности за успешно развитие на бизнес от или с участието на чуждестранни фирми – с други думи налице беше определен и то напълно оправдан интерес от страна на западноевропейския бизнес. При това положение западните фирми не можеха да си позволят да протакат прекалено дълго финализирането на съответните сделки, защото нерядко имаше и други и то нетърпеливи конкуренти.
Ако тук не съобщавам имената на двамата, едва ли не „всемогъщи, с неограничени възможности бизнесмени”, то е само защото, когато всичко приключи, Паул ме помоли да не се огласява личността им и въобще не искаше да се дава гласност на този случай, с който той, по понятни причини, не можеше да се гордее.
В крайна сметка до подписване на споразумения и обвързващи документи не се стигна и „Големият проект“ се провали, а господин Паул си спести милиони марки.
На другия ден в осем вечерта слязох в ресторанта на хотела, където на „нашата“ маса вече ме очакваше Йозеф Паул.
Предположението ми за причината за спешния разговор тази вечер се потвърди. Отново беше във връзка със сериозен проект - този път в самата Германия. Но това е друга история.
© Христо Запрянов Todos los derechos reservados
Що се отнася до доцента, не аз започнах този съвсем излишен и дребнав спор.