Театралната трупа празнуваше. Преди час бе дошла радостната вест, че са наети за двайсет представления в Съединените щати. Заплащането щеше да е отлично. Единственото им притеснение бе, че разполагаха само със седмица време за репетиции на английски.

Никой не си позволи да пие повече от чаша вино, защото след няколко часа щеше да е последното им представление в България. Седмината млади мъже и жени бяха отговорни артисти. Знаеха че работата изисква жертви. Турнето в Съединените щати със сигурност щеше да е върхът в кариерата им.

– Хей! – провикна се синеокият красавец Теодор. – Какво ще кажете да отложим представлението? Няма смисъл да си губим времето тук. Бездруго сме разконцентрирани, мислите ни са… знаете къде.  

– Да. Хубаво е да отпразнуваме новината подобаващо – обади се Милена.

– Хората са си платили. Не бива да ги разочароваме – възрази Стела. – Не можем просто така…

– Ще кажем, че някой от трупата е болен. Какво толкова? – настоя Теодор.

– Не е професионално това. Аз съм против – каза Стела, въпреки че Теодор й бе симпатичен и не искаше да влиза в конфликт с него.

– Добре – ухили се той, – щом ти се играе, ще играем.

Другите закимаха. Не искаха да развалят доброто впечатление, което бяха оставили досега.

Малкият провинциален театър бе претъпкан. Хората в градчето явно нямаха много забавления.

Виждайки публиката, Стела се усмихна. Сърцето й запърха от вълнение. Колегите й също изглеждаха в добро настроение. Длъжни бяха да се представят отлично в последното представление на родна земя.

Всичко вървеше идеално. Зрителите винаги ръкопляскаха при танците, в които участваха главно Теодор и Стела.

Стела се вихреше на сцената. Лицето й сияеше. Диплите на елегантната й зелена рокля пърхаха като крила на птици. Черните й обувки с нисък ток потропваха в бърз ритъм.

Теодор я водеше умело при танците за двама. Той като че ли също се наслаждаваше на момента.

При едно рязко завъртане, токът на лявата обувка на Стела попадна като по чудо в единствения процеп между дъските. Внезапното спиране на движението доведе до залитане.

Стела усети как нещо изпука. Миг по-късно към глезена й се стрелна остра болка. Обувката обаче се бе освободила, така че не се стигна до падане. Стела продължи да се носи по сцената.

Танцът й обаче „издържа“ само още няколко секунди. Стела спря, изохка и подгъна крак. В залата настана гробовна тишина. Колегите на младата актриса се споглеждаха притеснено.

Тя се усмихна, за да покаже, че всичко е наред, но усмивката й бе измъчена. След кратко колебание стъпи с привидна увереност на левия си крак, сякаш решена да продължи танца. Не се получи. Само върховете на пръстите й останаха в допир с пода на сцената.

– Съжалявам – проплака тя, сетне наведе глава и покри лицето си с длан в отчаян опит да спре напиращите сълзи.

Колегите й я наобиколиха и я обсипаха с въпроси. Тя поклати глава и каза:

– Не мога да стъпя.

Подхваната внимателно под мишниците, Стела заподскача на един крак към изхода. Обувката й се изхлузи и падна, оставайки да лежи на сцената като знак за провала на представлението.

Зрителите изглеждаха натъжени. Постепенно започнаха да се разотиват. Някой подвикна:

– Добри артисти сте! Елате пак в нашия град! Дано момичето се оправи бързо!

Стела се бе отпуснала в един стар фотьойл и гледаше с ужас отеклия си, леко посинял глезен. Не смееше да го размърда.

– Нищо ти няма – каза Теодор, докато вземаше бинт от аптечката. – Обикновено навяхване. Ще ти мине за ден-два.

– Надявам се.

– Ще стегна хубаво глезена, за да не те боли. – Той започна да омотава с бинта. Работеше сръчно.

Болката намаля значително след обездвижването и Стела дори намери сили да се усмихне.

– Нищо ми няма – каза тя.

– Да, нищо ти няма, звездичке. Не можеш да си позволиш да боледуваш. Без теб турнето в Щатите ще пропадне.

– Съжалявам, че стана така.

– Хубаво казвах аз да отложим представлението, ама кой да слуша.

Стела въздъхна, чувстваше се виновна.

Колегите наминаваха един по един да се осведомят за състоянието й. Изглеждаха силно разтревожени. Някои намекнаха, че Стела трябва да се стегне и да преодолее болката. После щяло да има предостатъчно време за почивка.

Занесоха я на ръце до микробуса и я закараха в хотела. Докато лежеше с подпрян върху възглавници крак, Стела си мислеше, че животът е адски несправедлив. Въпреки че бе взела конска доза обезболяващи, заспа чак в три сутринта.

Теодор влетя в стаята й още преди изгрев слънце.

– Как е моята принцеса? – попита той и загледа бинтования й крак.

– Моля те, помогни ми да стигна до тоалетната!

Той се намръщи.

– Значи не можеш да ставаш?

– Опитах. Мъчително е.

– Господи, Стела! Така проваляш актьорските ни кариери! За толкова кратко време не можем да ти намерим заместница.

– Добре. Виновна съм. Да се самоубия ли искаш?

– Стела… не исках да те обидя.

– Помогни ми да стигна до тоалетната, че ще се напикая, по дяволите!

Той й помогна.

След като си свърши работата, Стела излезе, подскачайки на един крак.

– Ще те закарам в болницата – обяви Теодор.

– Да, благодаря. Май е време да се погрижа за здравето си.

Половин час по-късно Стела бе приета за преглед. Щом видя подутия глезен и синините от двете страни на петата, лекарят назначи рентгенови изследвания.

Резултатите излязоха бързо. Присъдата бе счупен глезен и спукана кост на петата.

– Нали ще може да ползва ортопедичен ботуш? – попита Теодор. – Тя трябва да ходи. Това е важно, наистина.

Лекарят го изгледа подозрително.

– Важна работа ли има госпожицата?

– Много важна. От нея зависят кариерите на колегите й. Тя трябва да се стегне и…

– Съжалявам. Не бива да натоварва крайника поне два месеца.

Теодор се плесна по челото и изпсува.

На Стела отново й се доплака, като гледаше как кракът й бива омотаван старателно с гипсов бинт. Стъпалото й бе обездвижено в изпънато положение, така че за стъпване на него и дума не можеше да става. Лекарят заглади превръзката и я понатисна тук-там, за да следва тя плътно контурите на крака. Сестрата си направи труда да почисти изцапаните с гипс пръсти.

– Това е, можете да си вървите – каза лекарят и й връчи чифт подлакътни патерици.

Като видяха колежката им да излиза от кабинета гипсирана, хората от трупата нададоха вопъл. Мечтаното турне в Америка очевидно пропадаше.

– Съжалявам – измърмори Стела и заподскача несръчно към изхода. Идеше й да потъне в вдън земя.

В следващите часове Стела дочу доста подмятания. От рода на: „Заради тази смотла…“, „Пълен провал!“, „Потроши се като последната глупачка!“, „Не трябваше да разчитаме на нея.“, „Страхотен шанс пропиляхме.“, „Некадърница жалка!“.

Вечерта Стела извика такси, искаше да се прибере вкъщи, защото обвиненията и подигравките й идваха в повече.

Теодор я настигна на улицата и подвикна:

– Стели, миличка, чакай!

– Какво има?

– Говорихме с продуцента. Той се съгласи да отложи турнето с два месеца, докато се възстановиш.

– Наистина?

– Да. Чудесно, нали?

– Да. Но дали ще успея… Няма да има време да репетирам.

– Намерихме момиче, което да те замести, ако не си в състояние…

– Правилно.

– Още тази седмица ще започнем да я обучаваме. Тя има талант и е амбициозна.

– Радвам се.

– Приятно пътуване, Стели. Ще се молим крачето да оздравее бързо и да се завърнеш в трупата.

– Не се и съмнявам – отвърна Стела и се качи в таксито.

Усамотяването й подейства добре. Чувстваше се обаче някак объркана. От една страна мечтаеше за кариера в Щатите, от друга… вече нямаше доверие на колегите си. В душата й се бе загнездила обида.

Месец и половина по-късно Теодор довтаса в дома на Стела. Намръщи се като видя, че тя все още е в гипс.

– Хайде де, Стели, не ти ли мина вече?

– Нямам болки. Всичко е наред.

– Да, ама не можеш да репетираш.

– Рано е още.

– Помоли лекарят да свали превръзката! Нужна си ни.

– Нали ми намерихте заместница?

– Тази за нищо не става! Заблудихме се относно качествата й. Ще ни закопае, ако я вземем с нас.

– Господи!

– Да не губим време! Ще срежа това чудо с ножовка и почваме да те раздвижваме.

– Добре – отвърна Стела, защото не искаше отново да провали колегите си.

След махането на превръзката Стела с радост установи, че кракът й функционира нормално. Болката в петата бе търпима. Рехабилитаторът, когото наеха, успя за дни да възстанови подвижността на глезена.

Първата репетиция бе успешна. Стела се справяше, макар че не бе в идеално физическо състояние. Колегите й я гледаха като писано яйце и й помагаха във всичко. Настроението в колектива ставаше все по-добро.

На една вечерна репетиция, само седмица преди заминаването за Щатите, Стела претовари болния си крак. Както се опитваше да го щади, стъпи накриво. Така петата отново сдаде багажа, а коляното на десния крак се усука страховито при последвалото падане.

Стела бе рухнала на сцената и не можеше да се изправи. Хапеше устни и проклинаше съдбата си.

Милена се надвеси над нея и я заплю в лицето. Теодор изсъска злобно:

– Нещастница!

Един от колегите й все пак си направи труда да извика линейка.

Два часа по-късно Стела вече лежеше в болница с гипсирано ляво стъпало и обездвижено с шина дясно коляно. Това вероятно бе краят на кариерата й като актриса.

Никой от колегите й не я посети, нито й се обади по телефона да я попита как е. После стана ясно, че Стела официално е изключена от трупата. На всичкото отгоре младата актриса закъса финансово, защото имаше много разходи покрай лечението. Бе принудена да продаде част от имуществото си. Очертаваха се тежки времена.

В един слънчев съботен следобед Стела, настанена удобно в инвалидна количка, излезе да се поразходи в двора на болницата. Бе разтревожена, защото до дни щяха да я изпишат, а не си бе уредила болногледачка. Не искаше да ангажира родителите си, които едва свързваха двата края.

Бе спряла пред фонтанчето и с притворени очи се наслаждаваше на фините пръски, запратени от вятъра към лицето й. Изведнъж усети, че е в сянка; нещо бе препречило слънчевите лъчи.

Отвори очи. До нея стоеше костюмиран мъж на средна възраст. Бе с румени бузи и приличаше на чужденец.

– Стела? – попита той.

– Да?

– Може ли да поговорим? – каза той на английски.

– Да – отвърна тя и примигна учудено.

– Аз съм продуцент. Името ми е Вахтнер. Един колега ми разказа за вас. Съжалявам, че сте пострадали.

– Е, случват се такива неща.

– Провалило се е турнето ви.

– Да, за жалост.

– Значи в момента нямате работа.

– Естествено, че нямам. Не виждате ли, че съм в инвалидна количка – тросна се Стела.

– Трябва ми актриса точно като вас. За роля в сериал с бюджет от няколко десетки милиона долара.

– Точно като мен?

– Да. Героинята е пострадала при самолетна катастрофа и се придвижва с количка. Няколко известни актриси ни отказаха ролята, просто не искат да се снимат в такъв вид. Нали разбирате, по цял ден на снимачната площадка…

– А аз тъй и тъй съм в количка?

– Да, плюс това имате талант и подходящ акцент. Героинята също е от Източна Европа.

– Звучи интересно…

– Заплащането е добро, десет пъти по-добро от онова, което щяхте да получите в театралната трупа. Ще ви транспортираме с частен самолет до Щатите. Ще ви осигурим къща, лекар и болногледачка, която да е непрекъснато с вас по време на снимките. Дали ще можете да преодолеете болките и неудобствата? Осъзнавам колко ви е трудно.

– Ще се справя.

– Добре. Утре ще ви донеса договора. Полетът е другата седмица.

– Готова съм.

Продуцентът се усмихна.

– Удоволствие е да се работи вас.

– Е, няма да крия, че ме изненадахте приятно.

– Ще позволите ли да ви отведа до стаята ви? Забелязах, че се мъчите по неравните плочки.

– Благодаря, много сте мил.

Той забута количката, оставяйки Стела да си почива.

– Имам едно условие – подхвърли минута по-късно тя.

– Какво е то?

– Да намерите работа на бившите ми колеги. Аз ги провалих, длъжна съм да им помогна.

– Ще помисля по въпроса.

– Не, господине! Държа в договора да бъдат включени и те!

– Те са ви близки?

– Не бих казала. Отношенията ни се влошиха напоследък.

– Но искате да им помогнете?

– Да.

– Много благородно от ваша страна. Хм… Статисти в евтин филм за зомбита. Това мога да предложа засега.

– Вярвам, че ще приемат – каза Стела и се подсмихна тъжно.

Два дена по-късно се разбра, че бившите й колеги от театралната трупа са приели с радост предложението. Никой от тях не се обади на Стела да й благодари.