Поглеждам през прозореца-навъсено, мрачно, но топло за март време.Отварям компютъра - зариват ме букети и поздравления за празника.Най-много се смях на поздрава на брат ми - един як, гол до кръста мъжага в едната ръка държи букет,а в другата брадва, каквото и да значи това?!Ако не искаш свалка - на ти брадва...но при това пожелание, направо се отказвам от празника!
Друго пожелание, почти като лозунг от соца от една моя приятелка:"Празнувайте мили момичета и да ви държи влага до следващия 8-ми март!" Да, бе, да...?! Замислям се... В какъв ли смисъл - подаръци, цветя, секс, купон, алкохол...?! Е-ее, в България много жени, зациклени от грижи и безпаричие празнуват от година на година. Получават цветенца от колега, рисувана картинка от детето, целувка от благоверния....
Тръгвайки на работа мимоходом поздравих майка с една голяма целувка и още по-голяма кутия "Целувки", вместо цвете! Криза е , да сме по-практични, пък и моята майка не обича цветя. Смята ги за ненужен лукс...?!Излизайки, ловко изхвърлих боклука в контейнера с тайната надежда, че ще изхвърля всички боклуци от живота си/ въпреки, че времето показа, че не ми се е получило/.
На спирката чакаха само няколко жени на възраст от 20 до 80 години - издокарани, предимно в черно, като "гръцки вдовици", ухаещи на евтини парфюми/ достъпни до отънелия им джоб/. Мъжете ги беше хванала липсата. Може би точно днес, мъжката част се беше "покрила"...ами няма пари, няма цветя, няма кръчми...?!
Нямаше трамвай - авария в гората! Тръгнах пеша към службата. Улиците бяха потънали в сергии с цветя като италиански градчета през лятото, само дето нямаше много купувачи. Продаваха се предимно зюмбюли, кокичета, карамфили и рози, грижливо сгънати в целофани с пъстри цветни панделки.Все пак трябваше да имат търговски вид?! Грабнах три зюмбюла за приятелките в службата.
Влязох в кабинета си - телефона вече беше загрял от звънене... Вдигам слушалката - един след друг се изнизват стари приятели, бивши обожатели/ които никога не забравят, че си им отказала/, приятелки... Италия, Белгия, Австрия, Канада..."Алооо, Нинче... жива и здрава... винаги обичана и обичаща..." чувам далечни запъхтели гласове в слушалката..."Как е там? Как я карате? Мислим ви! България вече е мръсна дума за чужденците..." - продължават да чуруликат в слушалката.
Отварям компютъра. Пощата ми е препълнена. Заливат ме картички с цветя, предимно кошници с рози/ колкото повече, толкова повече/ и пожелания за здраве, пари, любов... Каква любов, бе? Усмихвам се снизходително...а дано, ама на дали?! Мина времето вече за емоции, но както казва една приятелка:"За брак и самоубийство никога не е късно!" Не си падам ни по едното ,ни по другото...ама по света разни хора, разни "идеали"?! Полуденят мина в еуфория - цветя, целувки, кафета... Жените бяхме освободени в 14 ч., за да атакуваме с колежки всички кафенета в центъра и обсебим магазините в диаметър от 1 км.
Вечерта се събрахме приятелите, като през 90-те години... Е-еее, мина повече от четвърт век от студентските ни купони, но времето няма значение след като сме заедно. В заведението сме само ние - яката група от двайсетина веселяци, предимно мъже / само 5-6 жени/, по-принцип сродни души със сходни интереси и интелект. В заведението не се пуши, дори и в празничните дни. Това малко разваля пълното ни щастие, защото започва "преселение на народите" за по цигара.Седнеш, пийнеш, излизаш да пушиш...тъкмо се върнеш - друг от тайфата излязал... А, бе движение да става!
След полунощ грабваме китарите... Песни - македонски, руски честушки, българска естрада, италиански канцонети...Дерем се с кеф и пълни гърла...Най-хубавото на празниците е това, че все още имаме желание да се събираме и да сме заедно, както в ония години. Промените не ни промениха вътрешно, не ни разделиха, не ни отчуждиха/ ректори на ВУЗ-ве, шефове в министерства, магистрати, банкери, висши полицаи, шефове в застрахователни компании, собственици на частни фирми/... Останахме си млади, същите "идиоти", помагаме си кой с каквото може...просто останахме си ХОРА /е-ее, 2-3 зрънца, които много забогатяха не се чувстват уютно в нашта дива тайфа, порасна им работата и с годините не ги и каним/, но 95% от състава е наличен!
Ех, тоя 8-ми март... Добре, че са сбирките със "старите муцуни", защото не е както беше преди години, а
е по-вял, по-тъжен и... прозаичен.
© Nina Toshich Todos los derechos reservados