Представи си, че душата ти е прозорец. Когато се родиш, прозорецът е толкова чист, колкото Mr. Proper не си е представял. С годините прозорецът започва да се цапа – първият път, когато си обидил майка си, после - когато си я излъгал, първият път, когато си издал приятел, за да отървеш вината. Дребни петънца – като отпечатъци от пръсти, почти не се забелязват.

 И когато се извиниш, когато съжалиш и най-вече когато се покаеш, петната се изчистват и прозорецът отново блесва.

 Да, в началото е така. Изкупваш лесно греховете си.

 С времето всичко се променя – глупостите, които вършиш, стават все по-големи и по-чести, болката, която причиняваш на близките си – все по-силна. „Съжалявам” вече не изчиства петната, само ги размазва и прави прозореца по-непрогледен. Покаянието ти се случва все по-рядко и все по-неискрено, това е душата ти все пак и тя усеща неизказаните обиди и фалшивите извинения, дори когато са насочени към нея.

 В един момент се вглеждаш в себе си и виждаш един мръсен тъмен прозорец.

 Затова, когато се готвиш да се самоубиеш, трябва да изглеждаш бляскаво. За да може прекрасният ти бездиханен външен вид да задържи вниманието на хората и да им попречи да видят колко е тъмна душата ти.

 Да.                                                                                                 

 Затова всеки път, когато застана на парапета на покрива на сградата, в която живея, изглеждам ослепително – роклята е перфектно изгладена, гримът е идеален, нито един косъм не стърчи, освен ако не е търсен ефект. И обувките...

 Обувките, разбира се, най ми е жал за тях. Всеки път те страдат най-много.

... поемам си дълбоко дъх, заставам на ръба и чакам. Открила съм, че към два следобед е най-подходящото време за самоубийство. Приключила е обедната почивка на повечето служители и няма много хора по улиците.

 А, ето един подходящ! Приближава се до моята сграда, аз леко изхлузвам обувката си, спира внезапно, защото му звъни телефона, аз изпускам обувката си. Тя пада четири етажа по-долу върху красивите бели плочки, чувам лек пукот и виждам как токът изхвърча нанякъде. Горките ми обувки, бяха толкова красиви! Мъжът поглежда изумено обувката и после поглежда нагоре. Красив е! Извиква нещо и се втурва към входа на сградата. Преди се разплаквах, за да усиля ефекта, но после реших, че става прекалено драматично.

 Ето го, отваря вратата към покрива, нарочно съм я оставила отключена. Приближава се внимателно към мен и ми говори спокойно. Много е красив. Дори не чувам какво ми говори, отдавна спрях да ги слушам. Изведнъж започвам да треперя и му обръщам гръб, той се спуска рязко към мен, хваща ме за ръката и ме сваля от парапета. Попадам в прегръдките ми и се усмихвам на себе си. Започва да ме гали по косата. В зависимост от настроението ми и времето решавам колко време ще стоим на сгушени на покрива.

 После всичко се развива по сценарий, убеждавам го да не казва на полицията и да не се обажда за линейка. Казвам му кой е апартаментът ми и му позволявам да ме заведе у нас. Моля го да остане с мен, защото съм сама и си нямам никого – майка ми от години не знае телефонния ми номер. Ако се замисли, пускам една сълза, вечерта гледаме филм и аз заспивам сгушена в него. Не говорим за това, което се е случило, кара ги да се чувстват неудобно. Ако все пак настоява,  му разказвам как самотата ми е дошла в повече. Истина е. Мразя да съм сама.

 На следващия ден той отива на работа, а аз го питам дали ще се върне вечерта при мен. Не настоявам и не го притискам, не съм от обсебващия тип. Винаги се връщат. Прекарваме заедно между шест месеца и година.

  Хората си намират гаджета в барове или в Интернет, аз – на парапета на покрива. Живея така от шест години. Прозорецът ми отдавна е станал непрогледен. Върша добри дела – давам пари на бедните, давам си старите дрехи в домове и от време на време помагам на възрастни хора. Но с това само залъгвам себе си. Душата ми е затлачена от болка, съжаления, обиди, комплекси, алкохол и хапчета.

 Не съм говорила с майка си от шест години. А толкова ми липсва, толкова искам да я чуя, да я прегърна, да я помоля да ми прости. Но не мога. Всичкото това страдание, което нося в душата си, ме дърпа надолу, кара ме да стоя вторачена в моя тъмен прозорец и да се опитвам да видя нещо през него.

 Изпитвам само болка от това – не съжаление, не покаяние, а болка. И не мога да се измъкна от там, не мога да погледна света и да видя „щастието” и „любовта”.

 Вчера ми се обадиха, за да ми съобщят, че майка ми е починала. И днес стоя отново на парапета и гледам моя прозорец – с вързана на опашка коса, стари дрехи и здраво завързани връзки на гуменките. Днес ще опитам самa да го почистя.