Прозорец, дъжд и френска музика
Колите бучат наоколо. Дъждът кълве с куршуми листата залепнали от външния край на прозореца на колата. Опитва се да разбере какво има отвъд тях. Зад тях. Зад тях съм аз, която също се опитва да разбере какво има там. Зад песента от радиото и меките букви Р. Отвъд речта на певеца. Отвъд сладникавите думи, чрез които текстописецът страни от неказаното, задържайки дъх на запетаите. Точките изглежда са безброй. Капчукат по стъклото, попадат в мен, изследват написаното. Живея в топлата утробата на шумове и звуци. Човек, насред гората на мисли и усещания. Те са дървета. Старая се да ги заобикалям, вървя, но идва момент, в който някое от тях се изпречва на пътя ми и иска да го разкажа. Обикновено е от онези, за които не искам да говоря, за да не загубя опората на реалността. Дъждът е лек, но упорит и приятен. Намокря ме бавно, търпеливо, настоятелно, прави ме подвластна. Трака летаргично по ламаринения покрив на колата и по кокалчетата на подадената ми от прозореца ръка. Мелодията му приласкава последните лястовици да правят кръгове над гнездата си, капките се свличат на вълнообразни линии, извиват телата си около листата и сякаш се лутат хаотично в улеите на чистачките, за да стигнат, бавно, но сигурно точно там, където им е отредено. Следя една тромава капка. Тя разказва за себе си бавно. Напомня ми една история. История за мъртва глава, която видях окачена в офис на един предприемач.
Продавах му някакъв продукт. Имахме уговорена среща в неговия офис. Случи се лошо време. Казвам буквално - лошо, защото навън трещяха гръмотевици и след малко заваля проливен дъжд . Седнах с гръб към облятото от вода стъкло и закачих чантата с продуктите на стола. Той помоли секретарката да ми донесе нещо за пиене - чай в случая.
Беше на пръв поглед мил и хубав господин, опакован в тъмен костюм. Среден на ръст, с леко чуплива коса и, ако до онзи момент трябваше да преценявам клиентите си по външния вид, той със сигурност изглеждаше по-суетен, отколкото се предполагаше да бъде един мъж. Гладката кожа на ръцете и белите му зъби ме караха да си мисля, че освен четка за зъби, рядко се е случвало да носи по-тежко нещо в живота си. Освен суетата. Тя вероятно в случая оправдаваше тежестта си. Маниерите му, обстановката в офиса, скъпата нестандартна мебелировка, статуетките по бюрото, дори химикалката в луксозна кутийка, намекваха не без основание, че не винаги е живял в лукс, затова сега е дошло време да му се порадва и да се похвали с него. Покрай твърде любезното му отношение, ми мина мисълта, че този човек няма нуждата да купува моя продукт, но все пак от същата любезност, той би го купил, за да оправдае донякъде и авторитета на успелия образ, с който се представяше. Не го оставих да задава много въпроси, разясних му ползите подробно, но след две негови шеговити прекъсвания ми стана ясно, че клиентът не иска да слуша за предимствата на продукта, а да разказва за собствените си такива. Да прави добро впечатление на едно незнайно как попаднало там същество, продаващо му приличен, но доста скъп продукт. Продажбата се оказа повод. Повод за последвал разказ. Беше въженце за отвъд мястото, което обитавахме физически. Разказът му започна с неговото хоби – лов. Беше ходил до Русия, заради него. Посочи ми сертификата на стената. Сертификатът касаеше законни убийства на животни. Но смущението ми не беше, заради него, макар че тогава не знаех че и за такива неща раздават свидетелства. Беше, заради засъхналата сълза на препарираната мечка. Когато я видях, се постарах да не давам израз на видяното, но имаше нещо низко и унизително да я срещам там зад него –обезглавена, домъкната от незнайно къде в Русия, закачена с кожата и разплакана. Понякога емоциите, колкото и добре да ги прикриваме, те се изписват, падат на някоя бръчица като стрелка и тя отразява времето в отсрещния. В онова лошо време, както беше в случая, се досещах, че мъжът там беше придобил усет да чува и усеща клечката настъпана от дивеча, после нейният изтичащ живот и аз въпреки укритието на деловото си изражение, се подготвях да бъда хваната с някой язвителен въпрос, свързан с убитото животно и женската ми психика; но за мое утешение, ловецът толкова се беше отнесъл в преживяванията на лова му в Русия, че шеметния бяг на израженията на лицето му се сменяха като емоционални маски и на края, вече на върха на недовършените си думи, той ме погледна разсеяно, измъкна един малък албум изпод натрупаните книжа и папки и ми го подаде. Поех албума, на чиято корица беше изобразен водопад и го разтворих. Неочакваното не дойде от снимката с дружината, придържаща торса и главата на мечката повдигнати, така че да създава изкуствено впечатление, че е все още жива. Не нахлу и от селфитата с провесени тела на лисици, елени, глигани и други животни. Дойде от това, че при всеки акт на отгръщане на поредна снимка, онази бяла, мека и ухаеща на скъп парфюм ръка се протягаше към албума, посочвайки изключителната особеност в разгърналата се снимка. Тази ръка претендираше за успех. С мъжество и власт тя се протягаше да отнема живот. Онзи живот, спасяващ се преди душата – разтворил паст срещу нас, на който обикновено гледаме със страхопочитание. Той се изправяше там на снимките на два крака с кървясали очи, заплашвайки да се бори, въпреки куршумите... Това беше последната снимка. Затворих албума.
Господинът вмъкна и темата за образованието. Сега вече под прожектора на сочещия му пръст, открих че има още рамкирани дипломи, закачени над раменете му, на които с красиви завъртулки беше изписано неговото име. Отпих от вече полуизстиналия чай, но понеже до онзи момент само слушах, се сетих, че би било в духа на времето, да го попитам с какво се занимава в момента. Изглежда въпросът му се понрави, защото той отвори шкафа на бюрото. От там извади скица за строеж. Разгърна я някак внимателно да не скъса протритите прегъвки, сякаш имаше намерение да ми повери важна тайна. Разказа, че преди няколко години са поставили панелите, но нещо възпрепятствало строежа. Питаше ме, дали се сещам къде е мястото. Тонът му стана по-тих, вече с известна доза задушевна интимност, сякаш ние бихме могли да бъдем, ако не близки приятели, то поне двама души, на които и слушането и говоренето би носило приятна утеха. Разказа в какво има намерение да превърне сградата. Така както тръгна и този монолог не предполагаше да е кратък, а зад гърба си все още дочувах как дъжда се стича по улуците на сградата. Неволно погледнах отново животното на стената. Беше оголило зъбите си. Сълзата все още беше там, но предпочитах да чувам победоносния рев на животното в гората, как засъхналия сняг от муцуната се разхвърчава от неговите ноздри и то се изправя на два крака. Стъпва тромаво, но достойно на двата си крака. Върви напред, дори подушвайки смъртта. Отсрещните я гледаха със страхопочитание. Пак с два крака, но паднали на колене. Въоръжени с пушки и сертификати.
Зад мен висеше онази същата картина – в колата. А дъждът се сипеше на откоси.
Капката се свличаше по назъбените краища на листата, те я порязваха леко, а тя не се бореше. Просто си пътуваше в посоката. Разказваше. Отвъд.
Ръката на мъжа стоеше на бюрото. Строежът е в индустриалната зона на града. Беше пояснил той, след като не успях да се досетя за местонахождението. Плановете, костюмът, фабриките. Възможно ли е това да са различните лица на щастието?
Капката се срещна с друга и набъбна.
Макар да не помня всички детайли, когато се връщам в атмосферата на срещата, се изпълвам със сигурност. Сигурността на тишината. Сигурността на убежището, че нямам материални придобивки. Носех само себе си и инстинкта да се съхраня далече от тях. А той притежаваше убежището на страстта да отнема живот, убежището на авторитета, заедно с парите, налагайки му се да ги брани и подържа, заживявайки в тяхна власт, без да има нужда да се бори с обратната пропорционалност на притежанието им. Защото за мъж с власт, единствената тревога в онзи момент, би била да му я отнемат. Или поне нейната илюзорност. Макар че, както после разбрах властта е била наследена от неговия баща, но по онова време, сякаш за да убеди повече себе си, отколкото мен, той допускаше, че превъзхожда с нещо главата на стената. Отклоняването на погледа ми, трябва да е бил естественият рефлекс на слушателя, който е загубил интерес от повторяемостта в сюжета на разказа.
Още слушах, но вече машинално. Този довод, донякъде звучеше в услуга на психоанализа на АЗ - а на отсрещния. Неговите подвизи, намекващи с тях, не без доза натрапчивост, че срещу мен стои, освен един успешен мъж, но и аналитичен, развиващ се ум, стои боец. Макар и укрепени с мек, топъл, на моменти дори снизходителен тон, с гърло стегнато с вратовръзка, в един момент думите някъде се пропукваха и също като в песента започваха да звучат преднамерено, принудено и безсмислено. Разказът беше излязъл извън равновесието на предвидените граници и стойността на постигнатото, дори на онова доказателство – албума, издайнически се удряха в стъклото зад мен и се връщаха към онзи, който говореше. Думите не му вярваха, той сякаш започна също да не им вярва. С доза любопитство към устройството на човешката душа, предпочитах да следя езика на тялото му, повече отколкото на речта. Гледах го и виждах как по лицето му едва доловимо съзряваше отстъплението на лъжата от истината, той сякаш се заслушваше в казаното и сам долавяше колко лустросан изглеждаше отстрани. Не добре изречените лъжи се докосваха до лицето ми безконтролни и той като че ли се убеждаваше в тяхната неувереност, когато случайно срещнехме погледите си. Тогава за първи път осъзнах какво е да оставиш човек да говори сам за себе си. Да излезе от думите и да се види отстрани. Да се натъкне на съпротивлението на истината и нейната сила. Извън комфортната зона на убежищата. Той се беше умълчал.
Сега вече бяхме без думи и трябваше да се понесем такива. Поне още малко, докато осъзнаем премълчаното. Докато чувствителността от дъждът отмине. Часовникът тракаше. Тик-так, тик-так… Кап-кап…
- Да ти предложа още чай? – наруши тишината той.
Разбира се, благодарих.
Не целостта на пейзажа навън, прошумяващите коли по шосето, а само диагоналата, един пролетен лъч, прорязващ вътрешното цяло на две несъответни части ме извади от онзи офис. Дъждът валеше все още проливен, а аз се носех под него на капки, оставяйки се на радоста от самотата.
Погледнах стъклото пред мен. Натежалите върхове на дърветата се бяха прегърбили от дъжда.Натежавах и аз в утробата на звуците. Стоях отвъд стъклото, зад листата залепени от дъжда. Пробуждах се, опипвайки тялото си за следи от думи. Капките нямаха край. Още се стичаха. Нямаха край думите.
Включих чистачката на колата.
Заслушах се в нея.
Отвъд нея.
https://youtu.be/ySZBnMukO8g
© Силвия Илиева Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Силве, позволих си да преведа песента от испански. Това е буквален превод.
А разказът ти е образен и с много добър психологически поглед. Умееш да рисуваш картини от думи! Поздравления! -
Имаше светли очи и кадифена рокля.Бе с майка си и семейството около нея, позира малко дискретно на сладкото слънце в края на деня.Изображението не е добро, но можете да видите щастието лично и сладостта на вечерта.Тя харесваше музиката, особено Шуман и Моцарт Като теб, като теб, като теб...Подобно на теб, аз гледам надолу как ти спиш и мечтаеш за какво? Подобно на теб, как ти харесва...Тя отиде на училище в градчето долу, да учи от книги, научи законите, пееше за жаби и принцеси, спяха в авбоа, обичаше куклата си, обичаше приятелите си, особено Рут и Анна и особено Джеръми и те можеха да се оженят един ден във Варшава като теб ... Като теб, като теб...Подобно на теб, аз гледам надолу как ти спиш и мечтаеш за какво? Като теб, като теб...Тя се казваше Сара. Не беше на 8 години. Животът ѝ беше гладък, мечти ѝ бели облаци. Но други хора бяха решили друго. Очите й бяха светли и тя беше стара. Тя беше малко момиче без история и мечтае за какво? Като теб, как ти харесва.Силве, преведох я от и
-
Поздравления, Силве!
-
Радваш ме, Смут 🌺. Благодаря ти много.
-
Поздравления, Силве, хареса ми много! Обичам тези твои разкази, психологията съчетана с мисъл и образност.
Убийството на човешката душа винаги е будило интерес в мен. -
Благодаря ти много, Светулче! 🌺
Благодаря за любими. -
И така - вглъбена и помъдряла - също много ме впечатляваш. До скоро, Силве!
-
Младен, Стойчо, Пепи, благодаря за отзивите и отделеното време!
-
Поздравления, Силве!
Един си стъпва на масрафа, друг на комплексите!
В един живот човек живее в много животи. Дежа вю. Като се замисля по колко време от собствения си живот губим, за да "изслушваме" подобни, за които не това, което са, а миналото и комплексите им определят поведението и отношението им към другите. А най-фрррренско е, че сами си вярват. -
Няма нищо случайно:голямото лицемерие обича маските. Тези на самодоволството и успеха.И в България идват чужденц, за да отстрелят някой елен-лопатар и да се перчат на някой "панаир на суетата" по света!
Силвия, успяла си да покажеш вътрешната нагласа на човек, който "строи бъдещето с технологията на пещерно мислене"...
Човекът е роден свободен в избора си да бъде!
Но пък съпоставимо е с реалните измерения на чувствата си:любовта към живота не е ли в разрез с повечето афиширани успехи?
И наистина ли са успехи?!
Поздравления за творбата! -
Темата за безнаказаното убийство на животни е достатъчно неприятна. Позната ми е до болка, защото на Пирин съм виждал застреляни сърни от голямо разстояние с оптичен мерник. Убиецът вероятно е изпитвал садистичен гъдел от подлото си деяние. В твоя разказ, Силвия, е много ценна психоанализата, която правиш. Не сме ли всички ние под прицела на неосезаема за нас сила...?
Чудесен разказвач си!
П.П. Благодаря ти, че подкрепи шахматния ми материал. -
Благодаря ти от сърце, Наде!
Гале, развълнува ме с този обстоен коментар, наистина. Опитах се да напиша нещо, което съм чувствала много пъти, но ми се струваше трудно за описване. Можеше малко по-добре да го направя ми се струва сега, когато прочетох под прожектора на слънцето. Благодаря ти, че си го уловила така добре, макар и по-тромаво да съм го написала. Имам усещането, че съм чела някъде в твой разказ, че знаеш френски, може и да греша, ако е така се извинявам, но понеже се развълнувах, ти изпращам песента. Вървеше по радиото, много ми хареса, но запомних само припева. После я потърсих в Гугъл,( понеже нямам такова приложение за намиране на песен), искаше ми се да разбера, дали се свърза по някакъв начин с моя текст и дали езика на музиката кореспондира и препраща на подсъзнателно ниво превода към слушащия, без слушащия да има познанието на текста. Оф, много сложно го казах пак, но мисля че ме разбра. Беше цялостен експеримент. Благодаря ти от сърце, че отдели време за разказа! -
Поздравления, Силве! И благодаря! Една импресия от дъждовни капки и френска музика събудила спомен за друга импресия от поведението на един "успял мъж". Асоциативната препратка от стичащите се по прозореца на колата дъждовни капки към сълзата на убитата мечка е много силен похват. И понеже говориш за принудителното ти участие в някакъв подобен на психоаналитичен разговор, този вид образно мислене е съвсем на мястото си. "Продажбата се оказа повод. Повод за последвалата психоанализа. Беше въженце за отвъд мястото, което обитавахме физически." Всъщност този вид "хоби" – ловът на диви животни е по-скоро задължителен компонент от типичния образ на "успелия", имащ някаква власт мъж, отколкото свободен негов избор. Натрапливото му самохвалство пред посетителката в офиса му в един разговор, който всъщност е повече монолог издава неговата неубеденост в успеха си, както и очакването да получи едно изпросено псевдо потвърждение, че е успял, важен, значителен. Да, това са хора, които просят.
-
Силвенце, не изчезвай така! Особен послевкус, в шепа думички. Умееш го.
-
Благодаря Ви, Мини, Емо и Светле, че се отбихте и оставихте топлинка. Зарадвахте ме. Благодаря за любими. Хубава неделя! 🙂
Благодаря ти, Иви! -
Прочетох и се насладих. Чудесен стил! Поздрав, Силве!💝
-
"Понякога емоциите, колкото и добре да ги прикриваме, те се изписват, падат на някоя бръчица като стрелка и тя отразява времето в отсрещния."
Колко си права... Поздравления, Силве!💌 -
Прочетох и харесах! 🙂
Наминавай по-често, Силвия! -
Силвия, зажеднях, за разказите ти, ето този ме пренесе някъде, зад капката, зад френската музика, зад нежните ръце, на този непознат...радвам се , че ми достави удоволствие! Поздрав!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
Роси, благодаря ти за прекрасния превод и за хубавите думи! ♥️