Прозрачен затвор

Част 25

  Светлината от помещението с хранителните запаси отново ги заслепи. Двамата седяха на пода и дишаха тежко. Вече изтрезнялата Чарлолета прошепна на Кольо:

 - Много ми се ходи до... – Кольо я разбра, погледна я с Разбиране и се изправи. Намери някаква голяма купа и, ѝ я подаде.

 - Отиди в другия ъгъл, няма да гледам. – каза той. - После и аз ще отида!

Тя го погледна засрамено, но нуждата я притискаше. Когато и двамата се облекчиха, решиха да хапнат пак малко.

 - Време е да опиташ с тази стена! - посочи момичето една от стените.

 - Не знам дали има смисъл? – каза отчаяно Кольо, който покри лицето си с ръце. – Ако сме в космоса, няма как да се върнем.

Отчаянието се бе загнездило в Кольо. Очите му се бяха насълзили. До одеве хладнокръвния мъж сега изглеждаше като малко дете с размерите на възрастен.

 - Ей... – поде плахо и нежно Чарлолета, виждайки състоянието на единствения човек на нейна страна на това отвратително място. – Ти, ще се справиш, аз вярвам в теб. Ти ни измъкна от онова трупохранилище. Ще успееш да измислиш как да се върнем на Земята.

 - Ти не разбираш... – поде подсмърчайки Кольо. – Аз не съм някакъв герой. Аз съм обикновен администратор на онлайн магазин. Никога не съм бил героична натура. А сега загубих и опората в живота си. Без Мая, аз...

Той захленчи, Чарлолета го прегърна като в очите и също изплуваха сълзи и тя каза:

 - Мен никой никога не ме е обичал! Никога никой не ме е подкрепял. Израснах в седем стаен мезонет, родителите ми, ми угаждаха на всичките ми прищевки. Но никога не бяха с мен или до мен. Ходеха на ресторант с приятели, водеха гости в нас. Но аз или бях в другата стая, или бях в къщи докато те се забавляваха на вън.  – тя се изправи и взе бутилка с уиски. Отвори я и му подаде бутилката. Той отпи голяма глътка, след което върна бутилката на Чарлолета. Тя също отпи и седна до него продължавайки да говори: - Когато поисках да се запиша на карате, ме записаха. Но нито веднъж не дойдоха нито на тренировка, нито на състезание. Когато стигнах 4-то кю, нивото на емоции и чувствителност, баща ми, ми обеща, че двамата с майка ми ще дойдат на ритуала по връзването на зеления колан. – Чарлолета също се разстрои, тресейки се заплака, Кольо посегна да я прегърне но тя се изправи отдръпвайки се и извика:  - Те не дойдоха, не дойдоха. Аз така и не си взеха зеления колан. Тръгнах си от залата и повече не отидох на тренировка.

Кольо мълчеше и слушаше, а разтроената Чарлолета отпи отново от уискито и извика отново:

 - Ти имаш какво да губиш, имаш за какво да се бориш. Това искам да ти кажа. Аз нямам!

Кольо се изправи и я прегърна. След което каза :

 - Трябва да поспим малко, но преди това трябва да измислим какви мерки срещу нарушители да вземем... - тя се освободи от прегръдката му и надигна отново шишето, а Кольо си отвори бира.

 - Те идват от към стените, нали? – каза тя загледана в една от стените.

 - Така мисля! – Кольо я погледна с притеснение.

 - Трябват ни всичките бутилки... – Чарлолета стана и извади първо бирените и почна да ги подрежда до близката стена. Погледна гледащия я Кольо и му подвикна: - Знам, че съм хубава, но ще ми се наслаждаваш после. Сега ми помогни да ги наредим!

 - А, да... – каза отнесено Кольо. Двамата подредиха всички налични пълни и празни бутилки около стените.

 - Добра идея! -поздрави я Кольо, а тя му се ухили и му намигна.

После се облегна един на друг в единия ъгъл и задремаха. След около три чаша издрънча бутилка и двамата скочиха...

Част 26

  Слънцето печеше силно. Беше разгара на лятото и Кольо бе извадил електрическата скара на терасата си. Беше наредил на нея пилешки пържоли, малко тиквички, три кюфтенца, а той застанал над нея с една щипка за скара ги обръщаше. Мая му подаде една бира и му каза:

 - Наздраве скъпи. – терасата им бе голяма. Имаха масичка с две Сгъваеми столчета столчета. Кольо седна при Мая облегна се и отпи от любимата си бира. После каза щастливо:

 - Искам този ден никога да не свършва! – въпреки, че на това балконно барбекю си бяха само двамата, те си бяха достатъчни. Бяха усилили телевизора от хола и се наслаждаваха на прекрасния съботен ден. Когато Кольо чу издрънчаването на бутилка и се събуди. Двамата с Чарлолета се спогледаха уплашено. Две бутилки бяха съборени, но те не виждаха никого в стаята. И двамата знаеха, че има някой тук и сигурно е повикал подкрепление. Вторачваха се но нищо и никого не виждаха. Кольо тръгна напред, като с ръка подкани Чарлолета да стои зад него. Тогава пред тях се размърдаха три същества, или поне толкова различиха. Слузестите им пипала почнаха да обвиват Кольо, който се дърпаше и освобождаваше. Бързо нокаутира първото същество и двете му очи пламнаха и паднаха на пода. После направи опит да удари едно от другите, но получи звучен шамар от едно от пипалата и Кольо се озова на пода и видя как едно от съществата хвана Чарлолета. Тя пищеше и се дърпаше преди да получи още един удар с пипало и да изгуби съзнание. Бързо се съвзе и усети, че две същества го носеха на някъде. Пред него друго същество държеше Чарлолета, която викаше и крещеше, че имала права и подобни неща. Кольо огледа къде се намират вървяха по някакъв коридор с червено-светещи стени. Той усети отпускане в пипалата дето го държаха и бързо се възползва. Измъкна се и нокаутира и двете същества дето го носеха. Очите им паднаха на пода пламвайки. Съществото, което водеше Чарлолета забърза виждайки, че той се е освободил. Кольо бързо събра очите на зашеметените същества и тръгна по Чарлолета и похитителя ѝ. Настигна ги и извика:

 - Пусни я! – съществото спря погледна го и поклати безгласно глава. Чарлолета събрала кураж взе да се дърпа и се отскубна. След което се опита да го удари но съществото, но то се предпази и затича напред по коридора. Двамата го последваха. В един момент съществото спря и се обърна към тях. После се сля с обстановката и нямаше как да го видят. Кольо спря, Чарлолета също.

 - Не е само... – прошепна ѝ той. Тя кимна. Кольо подхвърли двете очи в ръката си и в ляво от тях се открехна врата и те преминаха през нея.

Помещението беше малко. В него имаше различни странни инструменти и друг тип пособия.

 - Трябва да вървим, ако се застоим ще дойдат. – Кольо подхвърли пак очите и пред тях се открехна друга врата. Помещението, в което влязоха бе много топло и задушно. Пода бе мазен и лепкав, а на всякъде имаше огромни машини и тръби излизащи от тях. Шумът който, издаваха не беше толкова шумен, колкото се предполагаше. Двамата бегълци подминаха една машина и се спряха до втора. Огромна перка се въртеше точно над главите им. Чарлолета избута Кольо да не стоят под нея и застанаха до една мръсно-зелена стена.

 - Това трябва да е машинното отделение. – каза Кольо загледан в огромната перка, от която ги бе избутала дамата.

 - Ами да го взривим... – каза ухилено Чарлолета и почна да подскача весело. Кольо я изгледа скептично и каза:

 - Не, ако наистина сме в космоса и ние ще умрем.

 - Да прав си! – тя сложи ръцете на шията му и го погледна в очите. Той гледаше със сериозен поглед, но почна да диша тежко.

 - Какво правиш? - промълви Кольо леко с притеснена нотка.

 - Благодаря ти, че... – тя почна да мига сладко – че ме спаси, и се грижиш за мен.

Тя се усмихна и целуна нежно и закачливо носа му. После взе да скача весело около него. Той се усмихна и каза:

 - Искаш ли ти да използваш очите този път?

 - Да, да, да... – зарадва се тя и бързо ги взе когато Кольо ѝ ги подаде. Застана до стената и го погледна скришом с щастлива физиономия, после разклати шарените си плитки като метъл китарист на концерт и подхвърли двете очи...

Следва...