Скъпа птицо пред полет,
ето ни сега нас, младите врабчета...
Седим пред тебе и се усмихваме...
Тихи сме, както никога...
Не знаем какво да ти кажем...
Чудим се... помниш ли как всичко започна с него...? Мислиш ли за него сега...? С напрегнатия ритъм на сърцето съзираш ли го... Защото Той... Той е животът. Ето го там. Стои и те очаква. Гледа те с ласкави и загрижени очи... Шепне ти: „Колко си пораснала... Как красиви са станали крилете ти...” Ти мълчиш. Изглежда не искаш да го чуеш... А той продължава да се взира в тебе... Може би не знае, че те е страх, а може би и ти не си признаваш... Взирате се един в друг... тихи... а ти сякаш ще заплачеш... Оглеждаш се в огромните му кристални очи. Толкова пленителни, ала неясни... Ето, че сълза се стича от твоите. Ведрината за миг е изчезнала. Но той те обгръща с топлите си ръце. Чувстваш се спокойна...
Скъпа птицо пред полет...
Виждаш ли още онзи силует? Стои пред черната дъска, с ореол... Ала сега и той е притихнал... И той може би си спомня как в обикновен септемврийски ден е открил десетки нови сърца... Сърца, мечтаещи да могат; бленуващи да знаят; копнеещи да бъдат... Сега те отново са тук, пред него. Но те вече са порастнали, те вече са ДУШИ. Те могат, те са... Силуетът също изчезва... Остава само споменът за онзи ореол...
Скъпа птицо пред полет...
Съзираш ли отново широките врати, окичени с цветя?... Усмиващи се... търсещи детския поглед... Да... Те все още са тук... Те отново ще минеш през тях, ала този път ще полетиш към звездите...
Скъпа птицо пред полет,
ето ни сега нас, младите врабчета...
Седим пред тебе и се усмихваме безмълвни...
Чудим се дали отново ще се завърнеш в нашето убежище...
Все още не знаем какво да ти кажем... Искаме отново да те видим тук. Помни, че вратите за тебе винаги ще се отворени, колкото и далече да са твоите звезди!
На добър час!
Р.
© Аглая Todos los derechos reservados