7 abr 2013, 13:55

Птицата 

  Prosa » Relatos
724 0 7
6 мин за четене

Не разбрах кога точно започна да се появява на прозореца. Птица като птица – средно голяма, почти изцяло черна, с няколко светли пера. Не разбирам много от птици, така я взех за някоя от прелитащите наоколо гугутки, и не ù обърнах особено внимание.
По едно време ми направи впечатление, че идва винаги по едно и също време, застава на перваза и сякаш ме изучава внимателно, вперила в мен блестящото си тъмно око. Свикнах с нея като с домашен любимец и не пропусках да нароня трохи на перваза рано сутрин, още преди да е дошла. А всъщност, никога не бях имал особена слабост нито към птиците, нито към животните.
Приех я като толкова естествена част от ежедневието си, че дори не сметнах за нужно да го казвам на приятелката си. Не знам дали приятелка в случая е подходящо за нея – може би по-скоро – момичето, с което живеех от известно време.
С нея се запознах по доста необичаен начин, но самата тя е твърде различна от всичко познато ми досега, за да мога да я вкарам в някакви рамки. Имах усещането, че колкото повече сме заедно, толкова по-малко я познавам, а в същото време по странен начин ставам част от нея.
Случи се една вечер, когато се прибирах от работа с колата. Не карах бързо, защото точно се чудех дали да не отбия към близкия супермаркет да си взема нещо за вечеря, или да се задоволя с останалото от вчера, пък утре да му мисля. Точно тогава тя ненадейно връхлетя върху капака. Така и не разбрах откъде се взе, при положение, че точно в този момент наоколо нямаше жив човек. При това винаги съм страшно предпазлив и внимателен, откак преди години станах неволен участник в пътнотранспортно произшествие.
Обезумял от страх, изскочих от колата, за да видя, че тя изглежда не по-малко изплашена, но пък нямаше никакви сериозни контузии. Което си беше и нормално при скоростта, с която се движех, но все пак настоях да я закарам в болница. По-лесно щеше да ми бъде, ако тя бе проявила някакво отношение към случилото се, но тя не каза почти нищо. Изглежда беше прекалено уплашена, едва промълви „добре съм” в отговор на въпросите, с които я отрупвах.
Но всъщност се оказа, че не е, защото когато я приеха, настояха да остане за пълен преглед, и ми казаха, че е в шоково състояние. Когато ме попитаха за подробности, обясних, че не я познавам изобщо, дори нямам представа откъде се появи. Но обещах на следващия ден непременно да мина да я видя.
Дори не знам защо го казах, чак ме хвана яд, реших, че вероятно съм се почувствал задължен като участник в инцидента. Единственото, което исках, бе да се прибера вкъщи и да забравя тази шантава история. Момичето определено не беше наранено от мен и беше достатъчно странно и объркано, за да предположа, че не е с всичкия си. Явно си имаше някакви проблеми, но аз за нищо на света нямах намерение да ставам съпричастен – вече бях изпълнил дълга си като я закарах в болницата.
Но на другия ден все пак отидох, дори излязох по-рано от работа, защото мисълта за нея постоянно човъркаше ума ми и не ми даваше мира. Тайничко все пак се надявах, че вече са я изписали, но тя беше там и сякаш ме очакваше. Изглежда беше се посъвзела, но когато я зърнах така крехка и уязвима, нещо ме стисна за гърлото.
Разбрах, че я изписват на другата сутрин, а също и че няма къде да отиде. Честно казано, и това едва го разбрах, защото не беше никак приказлива. Това, което не ми стана ясно е, защо ù предложих да дойде при мен. Много мислих върху това и така и не намерих логично обяснение. Никога не съм бил лекомислен и импулсивен, дори и в най-лудите си години, когато хормоните бушуваха неудържимо. Да не говорим, че и тя не бе нищо особено – около мен винаги е имало достатъчно хубави жени, никога не съм изпитвал липса от подобна близост.
Но определено в това момиче имаше нещо, което ме караше да се държа по учудващ и за мен самия начин, вълнуваше ме, без дори да мога да си обясня точно с какво.Така че на другия ден просто я докарах в дома си.
Сигурно трябваше да ми се стори странно, че няма никакви лични вещи, нито пък пожела да вземе такива – нали все някъде е живяла преди да се срещнем. Със сигурност бе странен и фактът, че така естествено и без много въпроси тръгна с мен – та аз бях един напълно непознат, можеше да съм всякакъв. Както и тя – също.
Давах си сметка, че има страшно много неизвестни в цялата тази ситуация и все пак, откак се настани в дома ми, някак тези неща отидоха на заден план. Единствено изпитвах чувство на удовлетворение, сякаш в живота ми най-сетне се е случило онова дългоочаквано събитие, което да го направи пълноценен и завършен.
Нейното присъствие ми даваше толкова много, колкото нито една връзка досега не беше успяла да ми даде, дори преди още да сме се любили, имах прекрасното усещане за пълна споделеност и отдаденост, а когато го направихме, сякаш се преоткрих. Имал съм много красиви любовни изживявания, не просто сексуална наслада, мога да направя разликата, но това беше с нищо несравнимо. Сякаш досега съм бил само част от пъзел, който най-сетне е достигнал своя съвършен завършек.
Опитвах да разбера повече за нея, но тя отговаряше неясно и уклончиво, а понякога просто мълчеше. Приех за себе си, че вероятно е изживяла някаква травма, която или не е готова още да сподели, или просто съзнанието ù отказваше да приеме. Но с времето това все по-малко ме вълнуваше, единственото ми желание бе да е край мен, да я имам такава, каквато е – една непозната, но необходима част от самия мен.
Една сутрин ме видя, докато наблюдавах птицата – мислех, че все още спи, но я усетих зад себе си.
 - Значи вече я виждаш... - каза съвсем сериозно и кой знае защо, начинът, по който го каза, ме стресна.
 - Разбира се – отговорих – идва всяка сутрин. Мислех, че и ти си я забелязала.
 - Да, аз... – тя се усмихна. После започна да се смее, засмях се и аз, без да знам точно за какво, миг преди да забележа, че е започнала да се променя. След това вече не разбирах дали плачех, смеех се или крещях от ужас, защото се озовах сред вихър от блестящи пера, женски ръце, мамещи устни и остри клюнове, изпитвах неистова болка и неописуема наслада, и се изгубих напълно или просто изгубих съзнание.
Когато дойдох на себе си, не разбрах нито къде се намирам, нито какво е станало със света наоколо – всичко беше толкова странно и необичайно, самият аз се чувствах различно. Още преди да смогна да подредя мислите си, си дадох сметка, че кой знае защо надничам през нечий прозорец, а в стаята стояха мъж и жена и разговаряха.
 - Чудесно е, че вече я виждаш! – чух я да казва, обърна се към него и тогава видях, че това е тя. После той я погледна и ù се усмихна с толкова нежност и любов, колкото не бях виждал в ничии очи. Точно в този миг го познах. Мъжът бях аз.

© Христина Мачикян Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Здравей, Валентин! Не, не мисля, че ми се подиграваш, разбира се, но и не вярвам, че си погледнал през очите на гарван. Нямаше да ти е смешно.
  • Определено читателят трябва, да е в специфичното настроение, но не само това, трябва му и душа на птица!
  • А после опитай с тоалетна чиния. Неподвижна
  • Една доста странна история, мен ако питате, с особен тръпчив привкус...Трябва да си в много специално настроение, за да уловиш нейното, си мисля...

    Благодаря ви, че опитахте и успяхте!
  • изуми ме разказа ти...определено ми хареса!
    Гледаш със съвсем различни очи на света, със очи на птица!
    Браво!
  • Любопитна история
  • приказка!
Propuestas
: ??:??