Живяла в пустинята една камила, в стадо от подбрани екземпляри. Била щастлива, защото усещала, че за водача на кервана не е просто поредната камила от стадото, а някак… по-специална. Винаги, когато имал възможност, той откликвал на камилските ѝ нужди – чешел я между ушите, приглаждал разрошената ѝ козина… И тя, както се полага, се опитвала да му е от полза, доколкото било във възможностите на една камила – внимавала да не изостава от кервана, да не се отклонява и на крачка встрани от маршрута, изпълнявала желанията му и винаги била готова да е до него, ако я повика… Когато бил уморен, тя с удоволствие присядала наблизо и с часове слушала гласа му и неговите разкази за разни интересни неща… Отивал ли водачът на дълги пътешествия, камилата се чувствала тъжна и самотна. Но винаги го чакала с надежда , защото той ѝ бил обещал, че ще ѝ даде знак, ако вече не му е нужна… И той се връщал… всеки път… досега… Един ден керванът се подготвял за поредното пътуване. Камилата била нетърпелива да поеме по пътя. Но нищо такова не се случило. Водачът я потупал лекичко по гърбиците, завързвал я за един храст… и керванът потеглил без нея… “Защо? ” – искала да извика тя. “Аз ти бях вярна, откакто ме избра в твоя керван! Бях търпелива, нежна, добра с теб… Бих взела и част от товара ти, ако бе ми позволил… Е, признавам, често бях досадна и невинаги успявах да те разбера… Но няма идеални камили…” За жалост, нямало как да бъде чута. Колкото и добър да бил водачът, не разбирал този специален камилски език. И така… керванът си вървял, вървял… водачът мълчал, мълчал… а камилата все чакала, чакала… Пустинна тишина… даже кучета нямало…