Пусто

             Едно такова пусто, недовършено, като да започнеш история на последния ред на страницата или да я завършиш на първата на нов лист. И дъждът не помага. Не отмива, не носи чистота, не носи нищо ново освен прах във въздуха. Пусто. И на улицата няма никой. А е рано, няма 11. И на светофара му е самотно. Премигва оранжеви сълзи през секунда и половина. Още вали, пак вали. Не знам вече кое е от двете. Асфалтът не е изсъхвал отдавна. Но пък опиянява да изключиш радиото, да свалиш леко прозореца и да слушаш гумите как пеят по шосето. Не бързам. Няма за къде. Музиката на пътя няма такт, който да ме накара да се засилвам по пустата улица. Брр, хладно влиза от отворения прозорец, притварям леко, защото още кашлям. Вече седмица. Или повече. Не помня. Напоследък все по-рядко помня. Все по-трудно. Забравям текстовете на любимите песни. Забравям уроците, които чета. Забравям хората, датите, спомените. Забравям. И от това ми става още по-пусто. Не виждат ли, че не съм същият. Че я няма искрата. Сякаш не ги интересува. Върша си работата, правя каквото трябва, не преча на никого, значи всичко е наред. Угасна. Тази искра, за която ти казах. Не е заради някого, нито заради нещо специално. Просто угасна. Няма я. И не намирам къде се е дянала. При мен ли е още? В някой шкаф? Под някоя книга? Между старите одеяла под леглото? Кажи ми!

                Как да ми кажеш, като и тебе те няма. Моето Аз, което искрата създаде. Моето Аз, което успяваше да ни мотивира сутрин да станем, да хванем ръката на живота, засилила се да ни плесне през лицето, да я стисне за поздрав с усмивка и да изкара деня. Моето Аз, другото Аз. Кога избяга? Защо не го усетих? Една сутрин просто се събудих и него го нямаше. Някак станах от леглото все пак. Животът ми удари плесницата. Дори не я усетих. Мина ми през ума, че е станало нещо, но искрата я нямаше да ми каже какво. И така и на другия ден. И така и продължих. Сам.

                И сега в колата те няма. Ме няма. А всъщност съм тук, сменям скорости, въртя волана, отварям прозореца да чуя песента на пътя, която няма такт. Накъде отивам? Къде съм? Как да продължа...

                Ето, моята пресечка, мигач и завивам по кривите павета. Песента я няма вече. Затварям прозореца. Вкъщи. Има хора. Близки хора. Но и те са като другите.

Пусто. Като празната страница след последния ред.