Едно такова пусто, недовършено, като да започнеш история на последния ред на страницата или да я завършиш на първата на нов лист. И дъждът не помага. Не отмива, не носи чистота, не носи нищо ново освен прах във въздуха. Пусто. И на улицата няма никой. А е рано, няма 11. И на светофара му е самотно. Премигва оранжеви сълзи през секунда и половина. Още вали, пак вали. Не знам вече кое е от двете. Асфалтът не е изсъхвал отдавна. Но пък опиянява да изключиш радиото, да свалиш леко прозореца и да слушаш гумите как пеят по шосето. Не бързам. Няма за къде. Музиката на пътя няма такт, който да ме накара да се засилвам по пустата улица. Брр, хладно влиза от отворения прозорец, притварям леко, защото още кашлям. Вече седмица. Или повече. Не помня. Напоследък все по-рядко помня. Все по-трудно. Забравям текстовете на любимите песни. Забравям уроците, които чета. Забравям хората, датите, спомените. Забравям. И от това ми става още по-пусто. Не виждат ли, че не съм същият. Че я няма искрата. Сякаш н ...