31 mar 2017, 13:02

Пясъчен часовник

997 2 0
2 мин за четене

Заклещена съм по средата на пясъчен часовник. Върху мен се стелят събития, които няма да се случат. Под мен зее бездна от спомени, които никога няма да се върнат. А при мен е тясно, толкова тясно, че не ми стига въздух. Всичко е толкова мъничко, че когато погледна нагоре и видя какво искам да се случи си казвам „как толкова много събития ще минат през такава малка пролука“.

Ето как става. В долната част на часовника се намират всички мои спомени. Но не само онези, от реални случки и събития, но и спомените ми за героите от моите игри, силно хиперболизираните ми спомени, когато съм на 5 и поради текущите „Досиета Х“ по телевизията съм убедена, че детската ми градина е похитена от извънземни. И те, както всички останали седят там и се пазят. Последният вид спомени са моите сънища. Там съм моторист, футболист, никога не съм съществувала, женя се за Арагрон от „Властелина на пръстените“ и тн и тн. Въпреки моментното ми състояние понякога забравям за границата между отделните спомени, в онези моменти преграда между минало и бъдеще няма. Тогава десет годишният майстор-писател лесно може да се превърне в 40-годишен литературен критик, който живее в спретната къща в центъра и говори какви профани са днешната младеж, а пък живеещата с тигри лесно може към трийстата си годишнина да е на корицата на някое лъскаво научнопопулярно списание.

Едно нещо е общо между всички истории и то затруднява тяхното изпълнение – от както се помня в игрите ми винаги съм била поне 30-годишна, била родена през 1965, примерно. А това силно затруднява сегашното ми заклещено положение, тъй като обективно в момента не мога да бъда на 50. И така една голяма поредица от зависимости, които биха могли да съществуват и без моята намеса изведнъж изчезват. Така фунията, в която съм затисната става още по тясна, мрачна, аз мога само да гледам как голяма част от представите ми за бъдещето просто минават покрай мен, без да ги усетя и отиват в купата с нереалистичните спомени. И от цялата тази вакханалия накрая пред мен остават съвсем малко възможност и вече не си спомням какво под мен ги ще ги накара да се случат. Не ми достига въздух, треперя, страх ме е. Но не ме е страх от бъдещето, не ме разбирайте погрешно. Страх ме е как всички очаквания и надежди на онази, 65-и набор никога няма да минат през фунията и никога няма да бъдат преживени. А това не ги ли прави неистини?

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Ивана Кирилова Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Очите на Елиф 🇧🇬

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

С нами Бог 🇧🇬

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...

Забрадката на Йозге 🇧🇬

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...

Хрумна й на шапката 🇧🇬

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...

Куцата 🇧🇬

БогданаКалъчева

Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпр...

50 лева на час 🇧🇬

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...