ПЪКЪЛ XVII

Съмнението

Само оня, Йерихон е. Само той е способен на такъв подъл ход. Още в началото ми се стори подозрителен. С такива показатели отдавна трябваше да е нахранил червеите. А той куца, кеца, подскача като младо яре. Пък и тоя поглед. Може да те изгори с него. Но къде съм го виждал? Погледа му ми е познат. Не се сблъсквам с него за пръв път. Дали не бе в „оная реалност“, мамка му!?

Но дори да ме преследва какъв ли е мотива му? Какво го кара да е толкова изобретателен и подъл? Дали не подозира нещо, или само е замаскиран агент на властите? Трижди предпочитам да е данъчен и да намери някое дребно финансова провинение, отколкото… Ох, не ми се мисли за това. Но кой земен може да усети липсата на душата ми? Не се е родил още такъв и няма да се роди. Само Свиш или паднал може да видят кухата ми материална същност.

А падналите… Те как ме откриха, мамицата им!? Нима още имам сметки за уреждане с тях… не изплатих ли си всичките дългове или още ще плащам. По дяволите! Всичко това е толкова объркващо, че ще полудея. А нима не съм вече луд!?  

Най-много ме е страх от свишите. Да, видях лично как се изпокриха в миши дупки, когато оня, Бляскавия влезе триумфално в Едем. Всичките крилати изведнъж се изпариха, демиурзите си намериха някаква друга работа, а старозаветните гледаха като изтукани. Сякаш някой им беше гръмнал зад ухото. Даже брадатият изчезна като лека пролетна мъглица. Нали сам го видях. Никой не чу повече нищо, нито за него, нито за свидния му син. Продъни се в неизвестното.

Но тоя поглед, така ми е познат. Дали не е… за бога, май полудявам. Не може да е той! До сега да ме е изпепелил още с първото си взиране. Дали не ме изучава, за да види дали сам ще се издам… Ами, ако вече не е толкова силен, колкото беше? Но нали тогава нищо не може да ми направи! Аз все пак ще го наблюдавам. Денонощно. Мога да си го позволя. Болницата е моя, все пак. Пък ако е той, или някой друг свиш все някога ще се издаде. Тоя интерком няма ли да престане!

- Какво става, по дяволите!? Не може ли човек да се усамоти за малко!

- Пациента Йерихон иска да говори с Вас, господин Фосил.

- И от кога започна да ме безпокоиш заради един пациент, Пъркинз!? Какво толкова е станало, че трябва да нарушаваш уединението ми?

- Но, докторе, не бих си позволила да ви прекъсвам, ако не става нещо необичайно. Знаете го.

- И кое в случая е толкова необичайно, Пъркинз? Да не би старчока да се е капишнал вече!?

- Напротив, докторе. Пациента се чувства все по-добре и според скромното ми мнение е започнал да се подмладява. Това никога не се е случвало само с един сеанс, нали?

- И от кога е така – вниманието на доктор Фосил вече бе приковано. Пъркинз беше права, че никой от многобройните му пациенти не бе почнал да се подмадява само след един медицински сеанс. Това щеше да е прецедент, който ще повлия отлично на имиджа му.

- Ами… опасявам се, че това става след оная случка. Знаете. С доктор Фермщайн.

- Говорите глупости, Пъркинз.

- Но елате и се убедете сам, доктор Фосил…

- И какво? Искате да ме убедите, че ако един старец на аменотроп-миназил оправи някоя апетитна докторка, то завишените нива на тестостеронът ще подмладят атрофиралото му тяло само за… три дена!?

- Докторе, моля ви елате!

Но какво става, по дяволите! От както се обади оня таласъм, Мефисто всичко се обърна с главата надолу! Каза, че не мога да се надявам на втора среща с Бляскавия? Хич да не съм си го и помислил. Защо? Не вярвам Сатана да се е отказал от млади души. Ами ако, чакай… Мамка му, ами да! Сега започвам да разбирам. Сатана е дошъл да го лекувам. За да ме изпита и да ми стори нещо. Нещо ужасно. Да ми вземе всичките сили… да ме продъни обратно в оная дупка, от където ме взе гнусния му съратник!? А оня мерзавец ми се обади за да ме изнерви и да направя грешната стъпка… Сега разбирам защо тоя проклетник, Йерихон е започнал да се подмладява. Болен бил. Клет бил. Страдал! Да бе! Не на мене тия, дяволе, не на мене! Не можеш да излъжеш стария Фауст! Не и него…

Зависимост

Тъмна лаборатория. Въздуха е изпълнен с тихото жужене на апаратите. Единствената светлина, идваща от малките указателни светлини и екранчетата на същата тая апаратура прави атмосферата още по-тайнствена и вълнуваща. Не че наоколо няма и без това множество тайни на битието. В хилядите малки епруветки, поклащащисе ритмично в модерни инкубатори се раждат всевъзможни нови форми на живот и непознати никому нови видове. Тайните се просмукват от всеки уред, всяка дребна част и предметно стъкло, положени чинно на местата си. Малцина са избраните, които имат достъп до Светая светих на съвременната генна наука.

Тихи стъпки се дочуват от коридора. Те прерастват във все по-настойчиви и решителни сигнали. Ритъмът им е достатъчно младежки и почертава решителността и увереността на тая, която крачи. Стъпките замлъкват пред добре защитената врата на лабораторията за да подчертаят още повече тайнствеността и да подсилят любопитството ни. След около минута, време необходимо да се преодолеят всички защитни механизми, врата се отваря с леко свистене и пропуска притежателката на токчетата, които чухме допреди малко. Младото тяло, гъвкаво и грациозно се промъква не без известна доза прикритост, като крадец, който добре знае всички опасности, които го очакват, ако бъде хванат. Тялото се плъзга като сянка на фона на светлинките и без да включва осветлението се отправя към точно определено място. От бързината и увереността можем да заключим, че младата жена добре познава лабораторията и знае какво и къде точно да намери онова, което желае.

Алиша Фермщайн, защото това е точно тя. Набира осем значен код на малка клавиатура, след което поставя палеца си на опредено място и поглежда през изящен окуляр. Уредът, всъщност едно от най-секретните места в лабораторията леко изписква и младата жена бързо затиска с ръка малкото говорителче. Въпреки това не успява да заглуши изкуствения глас, който я поздравява с механична увереност. Заоблената вратичка на апарата се отваря и мека светлина разкрива вътрешността му. От вътре, строени в правилни редици я посрещат малки синкави ампулки. Докторката бързо взима една от тях и прочита на светлината надписа, който гласи „Трихлорен мета пизонат.50 мл. Серум на щастието. Да се манипулира внимателно в безопасна среда и при спазване на най-строги норми за контрол!“ Алиша бързо се оглежда наоколо, въпреки, че добре знае, че е сама и скрива ампулата с желаната субстанция в джоба на бялата си престилка. Скоро ще се отдаде пак на оня непознат екстаз, който и подари толкова много приятни и незабравими преживявания. Ще му се отдаде напълно, като млада девственица на първата си любов. Ще завие, като разгонена улична кучка пред стадо възбудени песове. Не я интересува, какво ще кажат другите, как ще приемат поведението ѝ. Дали ще я осъдят… Щом може да си подари това върховно удоволствие, ще го направи за пореден път. Пък и никой не контролира количеството на серума. Откакто патрона ѝ, доктор Фосил се бе заел с лечението на оня похотливец с еврейското име… как беше, аха, Йерихон, та откакто започна всичко това Фосил бе станал нервен и сприхав. Но и много нехаен към лабораторните ѝ дела.

Може да си го позволи. Още повече, че единствения ѝ опит да се откаже от тоя еликсир бе завършил с особено неприятна и опустушителна криза, която младата жена не иска да изпитва пак. Дали ще стане зависима малко я интересува. Нима всички ние не сме зависими от нещо? От мъжете си, от жените, от любимите, от децата? От живота… или от смъртта?

Алиша взе една спринцовка от лабораторната маса и с бърза походка напусна тайната лаборатория по обратния път. Бе решила, че живота си е неин, освен това е само един и затова ще си го живее както самата тя реши!

следва продължение