Слязох от трамвая. Навън вече беше настъпил мракът.
Поредният край. Поредният ден.
Загледах се във фаровете на трамвая. Дъжда се виждаше толкова добре заради осветлението.
Колкото и да мразех времето по това време на годината заради нечовешкия студ,не можех да не призная колко беше красиво... Всички тези малки капчици,които бързо падаха и се сливаха в едно...
Някаква жена ме бутна и ми изръмжа че не вървя... Боже,нима само аз забелязвам всичката тази красота...
Усмихнах и се и реших да тръгна, защото краката ми вече бяха премръзнали напълно и започваха да подгизват... Градът беше толкова пуст, а беше едва 7 и 40... пуст и толкова красив... някак непорочно...
Помниш ли веднъж ми каза, че София е много по красива нощем... Представих си я...
Искаше ми се да остана там завинаги и просто да гледам утихналия град.. Беше ли нужно всичко да свършва?! И да започва от начало?! Не може ли просто да остана тук и да не идва утрешния ден... И дори следващия час...
Не, не можеше.
Есента беше дошла не ...