Слязох от трамвая. Навън вече беше настъпил мракът.

Поредният край.  Поредният ден.

Загледах се във фаровете на трамвая. Дъжда се виждаше толкова добре заради осветлението.

Колкото и да мразех времето по това време на годината заради нечовешкия студ,не можех да не призная колко беше красиво... Всички тези малки капчици,които бързо падаха и се сливаха в едно...

Някаква жена ме бутна и ми изръмжа че не вървя... Боже,нима само аз забелязвам всичката тази красота...

Усмихнах и се и реших да тръгна, защото краката ми вече бяха премръзнали напълно и започваха да подгизват... Градът беше толкова пуст, а беше едва 7 и 40... пуст и толкова красив... някак непорочно...

Помниш ли веднъж ми каза, че София е много по красива нощем... Представих си я...

 Искаше ми се да остана там завинаги и просто да гледам утихналия град.. Беше ли нужно всичко да свършва?! И да започва от начало?! Не може ли просто да остана тук и да не идва утрешния ден... И дори следващия час...

Не, не можеше.

Есента беше дошла неочаквано бързо...

Чак днес забелязах цвета на листата отвън... Имаше толкова много разцветки.. Толкова много свършващи животи... Преобладаваха жълтите, а тези, които всеки момент можеха да вдишат за последно, бяха кафеникави...

Ето...точно това което наблюдавах бе убито... Вятъра го уби със своята злоба... И то, толкова крехко и безпомощно, бавно падаше към бездната, където щеше някой ''човек'' да го настъпи и подмине или може би просто локвата щеше да го вземе в обятията си...  А неговата болка? Ние изобщо мислим ли за болката на другите?

Сигурно в момента си мислите: ''На пролет ще има нови листа и нов живот''. Да, прави сте... След няколко месеца тези дървета ще бъдат покрити с нови, красиви, свежо зелени листа, но тези вече ще са мъртви...

Нима смъртта бива омаловажавана ако има нов живот?

Теб не те ли боли ако загубиш някого? Дори да не е умрял... А просто си е тръгнал и е далеч.. Много далеч от теб..

Така и дървото го боли...

Мен ме боли...

Но и това нямаше значение...

Прибирайки се нямаше нещо друго, за което да мисля освен за теб. Както и цялата седмица.

Чувствам се като обсебена.

 Влязох в нас, захвърлих половината си дрехи върху леглото и се отправих към онази малка мраморна тераса, която ме беше спасявала толкова много пъти.

Прониза ме студения вятър и аз си поех дълбоко дъх.

Отново мислех за теб. Искаше ми се да си там до мен..

Навън беше почти пълен мрак. Уличните лампи леко примигваха колкото да осветят поредните падащи листа.

Замислих се за това, което ме беше попитал днес- за малките и големите и каква е точната дефиниция. Втурнах се обратно в стаята и когато отново бях на студения цимент в ръцете си държах лист и химикал. Написах следното:

 ''Малък '' - човек, предмет и/ли явление, което според общоприетите норми не отговаря на ''нормалния'' размер.

В днешни времена всичко определено като малко в живота не се приема за хубаво... 

А къде отива максимата, която постоянно повтаряме на другите, но ние самите никога не изпълняваме : ''радвай се на малките неща в живота''?!

 Е ,ще ти кажа, отива там, от където е дошла - минава през едното ухо и излиза през другото. Жалваме се от малко пари, малко време, малко възможности, но загърбваме всички Малки красиви неща - малкото работа, малкото задължения, малките деца.

А кой в крайна сметка определя кое е малко и кое голямо? Човекът пишещ речника или ние самите? Не трябва ли ние  да избираме тези неща? И изобщо трябва ли да слагаме размери в живота ни?

Прекалено много въпроси и нито един отговор. Според теб има ли разлика между малкото дете и големия родител? Ще кажеш ''да'', но трябва и да се обосновеш. Ще споменеш натрупания опит, мнoгoто години разлика и аз невъзпитано ще те прекъсна ,защото не си прав. Малките деца  знаят много повече и виждат светa по много по-правилен начин. Колкото по-голям ставаш толкова по-големи неприятности и задължения имаш, което изкривява гледната точка относно света и галактиката.

Хвана се на последната дума нали? Мислиш си, че галактиката е голяма и си намерил доказателство за малки и големи неща, но защо си толкова убеден? Галактиката може да се окаже,че е малка колкото върха на писалката, с която пиша в момента. но е красива,нали? С всички тези напознати и красиви точки по небето нощем, но тъй като вие сигурно сте голeми хора не сте ги поглеждали от много време. Докато малкото дете на площадката може да ти каже точно какви форми са образували.

Сега какво мислиш- има ли значение дали си ''малък''или ''голям''.

Според мен не, но мама ми казва от съвсем малка : '' Хубавите парфюми са в малки шишенца'' и ако решиш да ме разубеждаваш ще избера малкото, но искрено.

Сложих финалната точка и вече се питах защо изобщо го написах. Така или иначе никога нямаше да го прочетеш, както и всички останали.... Всички онези текстове,които в един или друг момент бях писала за теб и които ‘събираха прах’ в някоя папка на лаптопа ми..

Замислих се за изминалата година изпълнена в напразни гонитби и толкова повратни моменти... Запознавайки се  с теб мислех, че съм изградена личност, преживяла много неща в живота си, но ти ме промени... Може би за добро, а може би  за лошо. Няма значение.

Усетих една малка топла сълза да се стича по бузата ми. Пропълзя бързо по лицето ми и накрая намери своя край върху устните ми. Въпреки очакванията ми не беше горчива,а беше пълна с ретроспекция.

Изведнъж потръпнах- дали от студа или от спомените, не знам. Влязох в малката кочинка, в която живеех , а вътре беше сякаш още по студено. Тихо в тъмнината се добрах до хладилника и си сипах чаша мляко. Явно все пак промяната не беше цялостна, защото вече повече от 18 години имах същия навик. Седнах върху барплота и се загледах.. Беше странно да седя тук, отново сама, след като за първи път всичко се беше подредило... Телефонът ми извибрира и за части от секундата бях напуснала романтичния ми свят с надеждата да си ти, но поредната надежда отлетя бързо сякаш с повея на вятъра отвън. Беше просто мобилния оператор, съобщаващ ми нездравословното състоянието на сметката ми. По навик отворих профила ти, заклевам се, че пръстите ми го направиха без да го разбера! Загледах се в снимката ти и очите ми за пореден път се напълниха със сълзи... Явно в този живот не ми беше предопределено да имам здравословна връзка... Засмях се,но не знаех да се смея или да плача! Исках да говоря с теб, но нямаше как. Не, в същност винаги има как, но в стремежа си да не дърпам дявола за опашката всичките ми опити отиваха в кофата за боклук..

Оставих телефона на масата и се отправих към малкото празно легло.

 Днес бяха станали 11  години от деня, когато щях да загубя майка си.

 А днес загубих теб.