ПЪН
Поостаря!
Навъртя стотака!
И оглуша, и ослепя!
Но си е все така и хубав, и умен, и приятел!
Пак си излизаме, и сутрин, и вечер. Пак там! До парка! Пак да си препикаем някое храстче, някоя тревичка или камъче.
Няма как! Природа!
Има си само един дефект. Много са му дълги ушите и чат-пат си ги настъпва, та се спъва.
Та вървим!
Бавно, внимателно, един до друг. Между нас е само късото синджирче и голямото приятелство. Разбираме се! Аз позабравям, че не чува и си му говоря.
Чат-пат спираме. Срещаме нещо, заговорим се и пак тръгваме.
Обикаляме, препикаваме и се прибираме.
Един ден, не щеш ли, насреща една жена! И тя на годинки, ама и разкошна и позната! И се и напрегръщахме, и се разцелувахме и се разбъбрихме. И спряхме, чак кога усетих, че нещо ми подмокри крачола.
Дигнал крак, моят приятел се облекчаваше на моя крак!
Разделихме се с моята позната и си тръгнахме, и не спирам и да се карам, и да мърморя на моя приятел, като че ли ме чува!
Прибрахме се, а аз продължавам да се карам и да мърморя. Зад мен чувам гласче. Женско! Познато! И то на приятел!
- Стига де! За какво му се караш! Какво лошо е направило? Той си е умник. Че куче, нали за да пикае, дига крак на нещо. Има си инстинкти. Чудо голямо, че ти опикал крака! И не е сгрешило! Взел те е за пън.
И млъквам!
С жена спори ли се?
А и какво друго да правя?
Кой по-добре от приятел знае какъв си?
© Иван Стефанов Todos los derechos reservados