Лятото бе към края си. Усещах последните слънчеви лъчи да изгарят лицето ми. Вървях по шумната улица, но не чувах и звук. Забързани хора минаваха покрай мен. Зървах ги за миг и за винаги изчезваха от живота ми. Изчезваха както Той никога нямаше да се заличи нито от живота, нито от сърцето ми, от мислите ми... Защо се получи така? Този въпрос бе обзел съзнанието ми и не ми даваше покой. В онзи ден бях загубила някой, който никога нямаше да загуби мен. Щях ли да съм друга след случилото се? Би ли могъл животът ми да продължи по старому без Него? Отговорът бе ясен. Викът на една умираща любов ме проглушаваше, раздираше душата ми и с цялото си същество исках само едно - да чуя отново онзи глас... Едни очи ми липсваха повече от всичко, неистово се нуждаех от един човек, само един, а ми даваше всичко, от коетосе нуждаех. Пред очите ми мина онзи толкова болезнен и истински момент, за който само бях чела в романите и който мислех, че никога няма да изживея - момента на раздялата. Отивах да му кажа колко го обичам, исках само да го видя, а той, Той ми причини болка, която сърцето ми не познаваше до- тогава. Виждах само него и Нея. Те, двамата, заедно... Ръцете му я докосваха, устните му бяха впити в нейните, а очите му съзираха нейния коварен поглед. Аз не бях в мислите му, на моето място имаше друг човек. Най-големият ми кошмар се превръщаше в реалност. Сърцето ми кървеше и болеше толкова, че исках до го изтръгна от гърдите си. Можех да изтръгна сърцето си, но не и Него. За винаги щеше да остане там, да изпепелява цялото ми същество и навярно без да знае, да докосва струните на душата ми всеки път, когато идваше в мислите ми. Лятната любов, която всеки изживява... Не знаех, че цената за нея е толкова висока, че трябваше да платя с част от съцето си, която Той безмислостно завладя. Споменът за запознанството ни, за първата ни целувка, за ръцете му върху моите, за онази роза, да точно тя, чийто нежен и опияняваш аромат сега се забиваше както бодлите и в мен, замъгли погледа ми и усетих парещите, колкото слънцето сълзи по бузите си. Да си тръгна? Направих го! Да продължа? Това също направих! Да го забравя?! Не, на това никога нямаше да съм способна... Безсмислно беше да опитвам да го прогоня от живота си, а и защо да го правя, болката и обидата ще останат там. Но очарованието на първата любов бе несравнимо и това ми даваше сила. Крачка по крачка - продължавах да вървя по онази улица, носеща дъха на неговия парфюм и аз вдишвах силно, запазвах последния си спомен за момчето с лешниковите очи и сладки като шоколад устни, което разби сърцето ми...