Пързалката
Зима. Сипе се обилен, хубав сняг и засипва пътеката към старата круша в дъното на двора. Снегът бързо закрива всичко черно – побелява навсякъде...
Аз гледам през прозореца. Вече се свечерява, но снегът дава допълнителна светлина и вечерта идва по-късно от друг път.
Излизам на двора. Пътеката е наклонена към старата круша. Утъпквам снега откъм високото на пътеката, чак до дървото – правя пързалка. Спущам се по пързалката. Удрям се стремително в кората на старата круша и я прегръщам. Връщам се отново в началото. Спущам се пак, отново прегръщам напуканата кора на дървото. Отново, отново... Връщам се в началото, стигам до края. Мама ми вика:„Идвай, момче! Стига толкова, ще замръзнеш!“
Прибирам се вкъщи. Мама стопля с дъха си премръзналите ми ръце. Ласкаво ми се кара, после ми дава горещ чай. Лягам в топлото легло и заспивам с мисълта: “Утре пак...“
* * *
... Вали снегът, засипва всичко черно по земята. Внучето ми вика: “Дядо, направи ми пързалка по стръмното към старата круша!“
Утъпквам снега. Спускаме се двамата с внука, стигаме до старото дърво, прегръщаме грапавата кора. Внукът тича отново нагоре, в началото на пързалката: “Дядо, дядо, виж!...“
Тичам нагоре, тичам дълго и все не мога да стигна там, откъдето се започва...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Костадин Костадинов Todos los derechos reservados
