Лина остана сама в гората. Сякаш след като Пан си отиде всички птички, пеперуди и скакалци си отидоха с него. Настъпи пълна тишина. Вятърът спря да подухва приятно и прохладно. Дърветата спряха да се поклащат. Лина имаше чувството, че дори и рекичката спря да тече. Стана зловещо тихо. Смразяващи тръпки се разляха по гърба на Лина. Време беше тя да се махне от тук. Самата гора я гонеше и Лина не мислеше да ù се противопоставя.

Изправи се, изтупа дрехите си от камъчетата и неуверено закрачи по посока на слънцето, но накъде отиваше? И тя самата не знаеше. Не знаеше абсолютно нищо за този свят...

Дори и не мислеше, че може да се озове в още някоя сцена от гръцката митология и да преживее подобна случка като тази с Атина. А какво ли щеше да стане, ако Атина я беше хванала? Всичко за Лина изглеждаше като цирк и филм на ужасите едновременно. Но тя продължаваше да ходи само напред и неусетно беше загубила неувереността си докато размишляваше. Не очакваше, че ще открие Персефона, за да разбере как да се върне обратно в нормалния свят, но ù се искаше да намери поне някакъв знак - нещо, което да ù помогне. Пан вече ù помогна много, но не беше достатъчно...

Беше задушно. Вятърът отново се беше появил и се вихреше по-силно от този в гората. Лина усещаше слънчевите лъчи по себе си. Сякаш се разтапяше от тях. Адска мараня трепереше около нея. В далечината, като махнем настрана голата земя без никаква растителност и признаци на живот, Лина виждаше голямо количество вода. Стори ù се добра идея да продължи натам. Може би щеше да намери някаква следа, а можеше да намери и нова объркваща ситуация, в която да бъде вплетена.

Когато беше много близо до водата, Лина усети приятното ухание на море и тропика. Сякаш то я викаше. Желаеше я и я подканваше да отиде на брега му, както сирените карат моряците да скочат при тях и да ги убият.

Меката ù кожа усети гладкия пясък. Пръстите на краката ù се заряваха в него при всяка нейна стъпка. Лина съблече вече много изцапаната бяла рокля и се излегна на пясъка. Слънцето се отразяваше в очите ù. Шумът от вълните на морето беше като песен в ушите ù. За първи път от много време тя се чувстваше спокойна и се отпусна.

Но спокойствието ù беше нарушено...

Морето промени настроението си. Вълните се усилваха и някак със злоба се насочваха към младата девойка. Нежният бриз се беше превърнал в брулещ вятър, който се дразнеше на всичко и искаше да я отвее. Напомняше на стария ù лектор в университета. Синьото небе с миниатюрните облачета се беше превърнало в сиво, мрачно небе. Сърдито и гневно. На Лина ù заприлича на голяма лятна буря. Де да беше такава...

В морето се образува гигантски водовъртеж. Същинско подводно торнадо. Пясък и морски капки летяха навсякъде. Роклята на Лина също отлетя. Но това не беше най-голямата ù грижа сега.

Заваля пороен дъжд. Облаци се завъртяха над водовъртежа. Светкавици озариха хоризонта. Лина беше изплашена до смърт. Пред нея се вихреше апокалипсис. Най-разумното нещо би било да избяга далеч от този плаж, но нещо вътре в нея я караше да остане.

От водовъртежа се появи силует на нещо дълго и дебело като въже. А после и още едно, и още едно, докато Лина не изброи осем. Мощен рев прониза въздуха. Не беше нещо, което Лина бе чувала досега. Пред нея се беше появило морско чудовище...