Пътуването отново ме изтощи. Махнах излишното количество дрехи, храна, килограми, разговори. Оставих важното – вода и две очи да гледат. При това силно слънце и тези нагорещени хълмове водата не стига. Като си облизваш устните да ги овлажниш, те са солени и напукани. Можеш да намериш дренки, джанки и къпини – истински деликатес, който повдига тялото и който е изпълнен със същите тези изгарящи слънчеви лъчи. Ценен дар от природата. Кисел. Явно това е вкусът, от който имаш нужда, а не знаеш. Очите давали 80% от информацията, която достига до нас от заобикалящия ни свят. Това е добре. Помага, когато се придвижваш по голи сипеи и канари. Разбира се, когато аз погледна отгоре, чувствам главозамайване и страх да не падна. Инстинктът ми за самосъхранение се включва и се снишавам, докато не започна да пълзя за по-добра опора. Не веднъж сърцето ми замира от някоя гледка там отгоре; и едновременно с това от вцепеняващия страх за моето съществувание. А любопитството ме тласка до моя предел. Погле ...