В един свят, удивително подобен на нашия, живееше мъж на име Григор.

Григор имаше много страсти: спане, избягване на социални мероприятия и, разбира се, разсъждаване върху въпроса за смисъла на живота("42" му звучеше някак неправдоподобен отговор). Той беше от типа хора, които биха прекарали три часа в обмисляне защо чорапите винаги изчезват в прането, но не биха прекарали десет минути в действителното им събиране.

Една сутрин Григор се събуди с внезапна, непоклатима мисъл: "Трябва да отида някъде!". Не поради някаква конкретна причина, забележете, а просто защото не беше ходил никъде от доста време. В крайна сметка, смяташе той, всички велики философи са пътували. Сократ се е разхождал по улиците на Атина, Буда е бродил из горите, а Григор? Е, напоследък Григор успяваше да стигне само от леглото до хладилника.

И така, след като довърши купата си с корнфлейкс, той събра в раницата си най-важното: наполовина прочетена книга за екзистенциализма, пуловер, за когато метафизичните студени тръпки го налазят, и, естествено, сандвич. Не беше сигурен къде отива или защо, но това изглеждаше като незначителна подробност. Както всички дълбокомислещи мислители знаят, целта на едно пътуване не е дестинацията, а твърде дългият философски монолог, който измисляте по пътя.

По пътя Григор вървеше през полета, през хълмове и покрай малки села, където хората го гледаха с насмешка, докато той си мърмореше за безсмислието на съществуването. 

  - Какъв е смисълът от движението, ако не да си припомним, че завинаги се намираме между две неизвестни точки? - размишляваше той на глас. Една минаваща крава го изгледа безизразно, явно невпечатлена.

Докато Грегор пътуваше, той започна да се чуди повече накъде се е запътил. В крайна сметка "някъде" трябваше да е по-интересно от "тук", нали? Но колкото повече вървеше, толкова по-малко сигурен ставаше. Беше ли по-близо до "някъде" или все още беше заседнал в "никъде"? Може би "никъде" не беше дестинацията, която се опитваше да избегне. Или още по-лошо, беше мястото, към което се беше насочил през цялото време?

За да влоши нещата, неговият сандвич отдавна беше изчезнал, а екзистенциализмът е много по-труден за дъвчене от хубаво пуешко филе и сирене. Но Григор продължи да върви, потънал в мисли. „Може би“, предположи той, „никъде е навсякъде. Може би "тук" винаги е точно "никъде" и в опитите си да стигнем "някъде", ние просто се въртим в кръг около неизбежната нищожност на битието.“

Точно в този момент по пътя се появи пътник, възрастен мъж с мило лице и необяснимо голяма шапка. 

  - Привет, момче! - каза пътникът - Накъде си се запътил?

Григор, винаги философ, сви рамене и каза: 

  - Опитвам се да стигна някъде, но се опасявам, че може би съм стигнал до никъде. Има ли разлика всъщност?

Старецът се засмя и каза:

  - Ах, да, извечния въпрос. Е, аз самият съм се запътил към Нейдев дол. Малко е далечко, но ако знаеш какви баници въртят бабите!

  - Баница? - Стомахът на Григор се сви при споменаването на това ястие с изключително дълбок смисъл.

  - Да, - каза старецът. - но е смешно, нали знаеш. Много хора се опитват да стигнат до Нейдев дол, но истината е, че когато пристигнат, установяват, че не е точно това, което са очаквали. Това е просто село като всяко друго, но с много вкусна баница. Те осъзнават, че баницата е може би най-добрата част от пътуването. И дори тогава тя не винаги е толкова добра, колкото са си я представяли.

Григор направи пауза.

  - Значи искаш да кажеш, че дестинацията изобщо няма значение?

  - О, не, - каза старецът. - определено има значение. Но баницата също има значение. Най-важното обаче е да знаеш кога да спреш и да се насладиш на добрата гозба. Това е, което отличава мъдрите хора от останалите.

И така, Григор продължи, вървейки със стареца, но този път с малко по-малко тревога. Може би, помисли си той, не става дума за намиране "някъде" или за бягство в "никъде". Може би става дума за осъзнаването, че където и да си, хубавото парче домашна баница прави разликата.

Когато най-накрая стигнаха до Нейдев дол, Григор седна с парче прясно изпечена баница в ръка. Той отхапа и за първи път от много време спря напълно да мисли.

Беше вкусно.