Нощта отново спусна своите завеси и нежно луната заблестя. 

Хиляди звезди на нощното небе сякаш танцуваха валс сред пространството - по музика на среднощните щурци. 

 Небето се превърна в сцена, светлините на звездите в прожектори и колко е красиво само, гледката е прекрасна, разиграва се спектакъл чиито герой са просто плод на моето въображение. 

Невероятно, може би сега е моментът да ви разкажа за моята история, защото с времето човек се променя, но спомените остават. 

    Когато настъпваше привечер аз и моята любима, Албена, обичахме да се разхождаме в близката гора. 

Нарамвах една стара раница на гърба си в която имаше одеяло, лични вещи и консумативи като храна, вода и разбира се топло кафе лаваца в любимия ми термос. 

 Там на хълма, навътре в планината, се простираше една голяма скала наподобяваща онези от океанското дъно, където през деня се откриваше прекрасна гледка от високо на ниските части на гората обгърнати от равни поля осеяни с дървета под които цъфтяха естествено красиви цветя. 

Оформяше се една картина, един цялостен и завършен пейзаж спиращ дъха на човек. 

През нощта обаче лунната светлина осветяваше тази скала като прожектор - сцена и в този миг страницата на приказката се отгръщаше, звездите в небето блестяха придавайки нюанси нежност на целия хоризонт, спокойствието царуваше на това място създавайки чувство на блаженство водещо до мисълта, че сякаш романтиката се е родила през нощта. 

Седяхме на скалата обгърнати в топли прегръдки и любувайки се на нощта ние си споделяхме разни неща. Тя беше опряла глава на моето рамо и държейки ме за ръка питаше: 

- Мило... 

- Кажи, мило - отвръщах аз. 

- Нали ме обичаш? 

-  Да, миличко, как въобще можеш да съмняваш в това. 

- Тогава, трябва да ти кажа нещо. 

В този миг бях настръхнал  като котка видяла куче спускащо се към нея, интуицията ми подсказваше, че всичко може да очаквам в този момент, тя ме питаше дали я обичам, през главата ми минаваха различни мисли, да не би да иска да се разделим или е сгрешила някъде, наистина толкова много я обичах, но се бях притеснил, познавам я, а тя напразно никога не ми е казвала, че трябва да ми каже нещо, явно е много сериозно, тогава след малко мълчание поглеждайки я в очите тя се усмихна и продължи: 

- Честито, бременна съм, ще ставаш баща! 

Това беше като гръм от ясно небе, стига бе! Толкова много се зарадвах, успокоих се, радостта преобладаваше в мен, изчистих всякакви негативни мисли от съзнанието си, дълбоко поемах дъх и казвах: 

- Не знам какво да кажа, много се радвам, това е толкова прекрасна новина. 

И в онзи миг с горещи целувки и много страст приключваше нощта, пренощувахме там под открито небе, а на сутринта като по биологичен часовник ставахме заедно рано и с чаша горещо кафе посрещахме изгрева на деня. Онзи красив и прелестен изгрев, чиито нюанси създаваха палитра от топли и нежни цветове докосвайки сърцето.  

Като истинско вълшебство небето преливаше от красота.  

    На път за вкъщи осъзнах, че животът ми от тогава насетне ще бъде различен и нови предизвикателства ще се изправят пред мен. 

На първо място се надявам да бъда най-добрия татко на света и да полагам всички грижи до където стигат възможностите ми за моето дете. 

Няма по голяма радост на света от мига в който ти казват, че ще ставаш родител, само като си представиш едно малко и мило детенце с плюшено мече в ръчички, как те гледа с потрепващи и невинни очички и те нарича татко - сърцето ти се разтапя като шоколад. 

    И така през времето в което бъдещата ми жена прекарваше своята бременност, полагах грижи за нея. 

Всяка сутрин ставах рано и приготвях закуска като я поставях в една малка табла заедно с чаша натурален сок и отивах при нея, събуждах я с пожелание за добро утро и се наслаждавах на огромния и апетит, така и аз знам, че готвя хубаво, след това отивах до цветарския магазин и купувах букет рози за най-красивата жена и като ги подарявах, напомнях на Албена, че ще разбере колко много я обичам едва след като приключи с бремеността и събере всички букети от рози които съм ѝ подарявал през тези девет месеца  на едно място - това го правих всеки ден. 

    Дойде дългоочакваният миг, моментът в който бях на коридора в болницата “Св. Михаил“ в Еленинград и с нетърпение чаках акушерът  да излезе от стаята.  

Разбирах, че след раждането Албена ще има нужда от почивка, че на мен няма да ми позволят да я видя още на първия ден както и детето , отново разсъждавах доста дълго върху тази тема, но в един момент най-накрая акушерът дойде при мен, протягаше ръка и казваше: 

- Честито, дъщеря ви се появи на бял свят. 

Несъмнено чувството което изпитвах беше отвъд границите на радостта, то е по силно дори и от обич, помислих си, ще си имам дъщеря, представях си вече как си играем заедно и я уча на разни неща. 

След няколко дни за пръв път я държах в ръце, сърцето ми прескачаше като баскетболна топка и я виждах казвайки ѝ, че е толкова хубава и красива и че аз съм нейният баща.  

Това чувство не може да се опише току-така, впрочие то не се описва, то се преживява. 

   И така изписаха Албена от болницата и всички заедно се прибрахме вкъщи.

СЛЕД ТРИ ГОДИНИ 

Започнах работа като социален работник в Агенция социално подпомагане, но почивах, тъй като беше събота. 

Беше време за забавления.

Милата ми дъщеричка вече беше на три годинки, времето беше чудесно за игри. 

Тя вече можеше да ходи и да изговаря думички и дори цели изречения. 

Играехме на топка и се смяхме на хубавия момент, толкова беше забавно. 

    Относто Албена, така и не намерих време, място и правилният момент за предлагане на брак, но рано или късно и това ще стане, но долавях нещо странно в нея, сякаш тя не беше същата Албена от преди, отнасяше се като даденост спрямо мен, често ми правеше забележки, прекарваше много време на компютъра и дори не знаех какво толкова прави на него.  Цялата тежест и грижите за детето падаха върху мен, но въпреки това аз пак си я обичах. 

    Беше нов ден и всички заедно отидохме в Еленинград, до село Роголенци където ние живяхме и както се разхождахме, Албена ми казваше: 

- Иване, нямаме телефони, да влезем в този магазин и да си купим. 

- Ами детето? - попитах я аз, трябва да пестим пари и за него ( понякога средствата не ми достигаха за всичко, заплатата ми не беше високо заплатена и изпитвах трудности, но на първо място поставях детето.) 

- И за него ще отделиш. 

Не исках да се карам с жена си и после по цял ден да се гледаме на криво и се съгласих с нея, все пак това беше единственият магазин за телефони в града който работеше в събота. 

 Купихме си два едни и същи таблета които също стават за разговори, понеже продавача беше продал всички телефони и нямаше налични такива, разходихме се още малко, ходихме на увеселителен парк за деца и се прибрахме вкъщи на село. 

    На следващия ден, Албена ми съобщаваше, че имала гинекологични проблеми и тъй като нямало гинеколози в нашата околия щяла да замине в родния си град  за да отиде в болницата  при специалист и че ще вземе детето с нея и аз се съгласих.

Когато тя беше заминала аз продължих да си ходя на работа. 

На следващата нощ реших да разгледам новия си таблет, защото без Албена и детето, животът ми сякаш нямаше смисъл и нямаше какво да правя, с кой да си говоря и за кой да се грижа. 

Тогава отключих таблета и в този момент разбрах, че това не е моят таблет, а на Албена - явно от бързане да си събере багажа и да замине е разменила по грешка таблетите. 

Тогава видях, че на екрана имаше ново съобщение, отворих съобщението и в този момент краката ми се бяха подкосили, лицето ми беше бледо като на болен човек, сърцето ми тотално се сриваше и започваше да бие бавно и неравномерно, не сдържах сълзите си. 

Съобщението беше изпратено от някой си Асен Ангелов и в него той се обясняваше в любов към Албена, нямал бил търпение да се видят.  

Албена също му е изпращала съобщения от таблета в които му е обяснявала, че вече не ме обичала и искала да бъде с него, а мен да ме остави сам, да не би да си е загубила акъла, не вярвах… Аз имах съвсем други планове с нея, много ме болеше. 

В онзи миг не се сдържах и ѝ се обадих, разбира се знаете какво последва, скарахме се, тя казваше че вече не ме обичала и за нея съм бил никой. 

Не можах да разбера къде сгреших, нима съм направил нещо толкова ужасно, та аз бях готов да се жертвам за нея, как внезапно съдбата обръща острието с острия край към човек.  

На следващия ден не отидох на работа, сълзите ми непрестанно се лееха по лицето, мъжки сълзи на голяма болка и тъга, не можех  да спра да мисля за нея, мислех си – само да можех да върна времето назад за да разбера къде съм сгрешил, но уви не можех. 

Сълзите са просто думите чрез които сърцето говори, сякаш не можех вече да живея, животът ми тотално беше променил своята насока. 

Всеки ден ставах с разочарование, дори не исках да я търся, не и се обаждах, бях жестоко наранен и оклеветен, правих добро, а получавах в замяна зло, защо? 

Осъзнах, че от няколко седмици не съм правил нищо, нито съм се хранил, нито съм спал достатъчно, бях като парцал, ходих по баровете напивах се макар, че никога не бях пил алкохол, но болката оставаше и не отминаваше – като голяма  отворена рана която трудно заздравява. 

Ех, любов, от едни взимаш на други даваш, едни наказваш на други прощаваш, но толкова болеше сърцето ми като че ли меч го пронизваше, обичах я толкова силно, а сега я загубих. 

През онези седмици имаше дни в които я търсех в родния и град, звънях и – не вдигаше таблета и няколко пъти се опитах да я върна, но всички мой усилия бяха безуспешни. 

Един ден организма ми не издържа на напрежението, бях отишъл до бара в с. Роголенци, бях като умрял, взех си едно горещо кафе за да не заспивах, чувствах се отпаднал и изведнъж се строполих на земята, усещах как все едно си отивам, напускам света, ушите ми пищяха силно, не усещах сетивата си, нито краката и ръцете си. 

Лежах неподвижен, но в един момент отворих очи, видях една красива жена да ми подава ръка и бавно се изправих. 

Така се запознах с Мария, питаше ме дали съм добре и ме покани на кафе, съгласих се. 

Говорих с нея, минаваха часове  разказвайки всичко подробно какво ми се беше случило. 

Тогава тя ми разказа, че също като мен имала дете на три години, момиченце и мъжът и я оставил преди една година заради друга жена, но вече е преглътнала болката, тя казваше че цялата тази болка е там назад, като се върнеш в спомените, затова трябвало човек да гледа напред, звучеше ми познато, или това е съвпадение или съдбата си знае работата. 

Това беше или съвпадение, или съдбата си знаеше работата.

Може би така е трябвало да се случи, може би бог ме е наказал за мое добро сега. 

Времето си минаваше, аз и Мария много се сближихме, постоянно излизахме на кафе и си говорихме и се разхождахме в близката гора до селото. 

В един миг осъзнах, че това за мен е ново начало, че бог ми даваше втори шанс. 

      Измина вече една година откакто бившата ми жена ме осъди за издръжка и всеки месец и пращах такава, също така и всеки месец по два пъти виждах дъщеря си – Пресияна. 

Сега Албена живее с този Асен и не мисля, че е много щастлива с него.

Аз започнах ново начало с Мария, предложих и брак и тя прие, съвсем скоро ни предстои сватба. 

      Ето ме сега тук на лятната тераса, нощта отново спуска своите завеси и нежно луната блести. 

Стоя с лист в ръка пишейки своята история.

Искам да кажа на всички хора като мен, гледайте напред,  защото всеки заслужава втори шанс и всеки заслужава своето ново начало.