Рабатото петле
Рабатото* петле
Когато старият петел изчезна, с него изчезна и радостта във фермата. Нямаше кой да разлайва кучетата по малките часове, да буди стопаните в ранни зори, да воюва нескончаемо с гъсока, да разкудкудяква кокошките. Над птичия двор легна някаква особена, унила тишина. Сутрин, когато Мария пуснеше кокошките, те клъвваха неспокойно по някое зърно и бързаха да се скрият под хамбара. Там по цял ден се опухваха в прахта, като че да изтрият нещо от перата си, миризма някаква или страх. Скришом една от друга се шмугваха в яслите под сайванта, мълчаливо се освобождаваха от напрялото яйце и припряно, сякаш виновно, се връщаха под хамбара. Когато ожаднееха, притичваха с приклякане до поилката и пак така, с прибежки, се връщаха под сянката. Вечер рано-рано се прибираха в кокошарника, скупчваха се в най-тъмния ъгъл и пъхаха глави под крилете си. Чакаха лисицата. А тя продължаваше да идва всяка нощ, в един и същ час, по едни и същи стъпки, неумолима като смъртта. Омразната гад, надхитрила стопаните, които преместваха в обора петела за през нощта, да не ги буди по ранни зори, бе прокопала дупка под прага – и оттогава от храбрия кокоши повелител нямаше ни вест, ни кост. Сега беше си набелязала ръждясалата мрежа на кокошарника и всяка нощ пригризваше по малко от нея. Страх и паника обзе целия двор, само кучето нехаеше – беше свикнало с миризмата на лисицата и нали беше вързано, примиряваше се.
Не можеше повече така – Мария го разбра, когато една вечер не намери в полога ни едно яйце. Тогава Динко отиде до пазара и се върна оттам с младо петле. За компания беше му взел и една ярка – сиво прешарена и тя като него. „Рабати, каза Динко, страшна порода, и за месо, и за яйца, ама много серт!“
Пуснаха новите птици в кокошия двор и час по час надничаха да ги следят. Млади бяха гостенчетата, кажи-речи пилета още. Гледаха страхливо и се гушеха при всяко приближаване на старите подозрителни кокошки. Но скоро се опериха. Взеха да се разглеждат наоколо, пристъпиха и към хранилката, клъвнаха демонстративно по няколко зърна и пийнаха вода от поилката. Старите кокошки примирено се върнаха под хамбара.
Когато една сутрин чу петлето да се опитва да кукурига, Мария се усмихна. Гласчето му беше неукрепнало, трепереше и изтъняваше смешно в края на песента, но звучеше чисто и силно и беше ясно – в този двор вече щеше да се чува глас на петел.
В последното Мария бързо се убеди. Когато носеше кофата с храна за прасците, чу топуркане след себе си, обърна се и видя петлето. Цяло настръхнало, с разрошена грива, то напираше към нея, готово да я закълве. Инстинктивно Мария замахна с кофата, петлето отскочи, после пак се втурна. И се започна една… Колкото пъти Мария излезеше на двора, толкова пъти петлето захвърляше всичко и се втурваше към нея – непримиримо, отчаяно, на живот и смърт. Опитваше как ли не да го омилостиви – и зрънца му подхвърляше, и трохички му носеше, не и не. Забеляза, че когато тя хранеше котките, то най-много се разяряваше. Взе да му подхвърля от техните мръвки и сякаш за миг го омилостивяваше – залисваше се и я оставяше да се прибере от двора. Понякога, когато много я ядосваше, тя се навеждаше ниско и го хващаше в движение. Притискаше го до себе си и дълго го галеше по искрящите сребърни пера, а то притихваше, от срам ли, от сладост ли – и дълго после не я закачаше.
Съживи се птичият двор, яйцата препълниха корите, трябваше да се мисли за продан. А една сутрин изпод сайванта излезе квачка. Кога и как ги бе измътила, никой не знаеше, но къткаше десетина пиленца – все рабати. Засмя се фермата от новите детски гласчета.
Но една вечер… Как стана, никой не разбра, макар че Динко и Мария дълго се връщаха към всяка подробност. Стопанинът беше тръгнал да затваря кокошарника, когато звънна телефонът. Не носеше телефон, когато шеташе, оставяше го на външното стълбище. Тръгна по звъна – и остави вратата. Повече не се върна, затварянето на кокошките беше последното му за деня задължение в двора. После се кълнеше, че го е направил. Но лисицата беше на друго мнение. Бавно и спокойно, неумолима като смъртта, тя прекоси двора в оня, нейния си час, и се запъти към кокошарника. Кокоши крясък огласи притихналия двор.
От бесния лай на кучетата стопаните наизскачаха презглава и са втурнаха към двора. Някаква сянка префуча край тях, а след нея, пъпрейки с криле, тичаше още една. Спъна се, претърколи се, запърха и замря. Младото петле. Беше се било с лисицата, беше я обърнало в бяг.
Мария го взе на ръце. То отвори очи, опъна шия и зарови глава под мишницата ѝ. Изпод крилото му капеше кръв и стопанката знаеше – трябва да го намаже с масчица, да му зарасне по-бързо. Нямаше удушени кокошки – всички се бяха скупчили в ъгъла, примрели от ужас, но бяха живи и здрави.
Мария понесе рабатото петле към къщи и все му говореше, говореше, а то, успокоено и затоплено, кокаше изпод жилетката ѝ, сякаш се заканяше на невидим някакъв звяр.
_________________________________________________
* Рабат петел, рабата кокошка ( диал., ост.) - шарен, със сиви, черни и червени пера
© Венета Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря ти, Маги! Всъщност не е селски двор, а от ония, новите ферми, дето ги дават в "Да хванеш гората"
Стопаните са прегорели от бърнаута хора, необръгнали още на този "селски" живот. Много е мотивиращо - преобръща ти всичко, но и всичко ти дава! Поздрави! -
Браво, Венета! Толкова мило ми стана! Селски двор, кокоши неволи, смело петле.... Благодаря ти!
-
Е, как няма да оцелее! С това юначно сърце! По-скоро дано някой вземе мерника на лисицата, че много бели направи. Макар че... красиво животно - и умно, интелигентно, иска ми се и тя да живее. Дилема някаква се заформи във фермата..... Благодаря, Харпун! Поздрав!
-
Хубав разказ,хареса ми много,дано оцелее храброто петле.Поздрав Венета.
-
Привет, Ангелче! Петелът е лична, представителна птица като лъва, като слона в своето обкръжение. Няма как да остане незабелязан или да бъде пренебрегнат. Храброто петле е един светъл знак, носи добра енергия, позитивно послание. Дано има повече такива и в живота
-
ЕдинСкитник (Николай Гешев)
Благодаря за добрите думи! С удоволствие пиша за нещата, които до болка познавам, с които живея... Но случаят с този разказ е друг - едно малко бягство от нефелното наше ежедневие, миг спасение в по-добрия свят на природността. И глътка кураж, от оня, с който малките разпалват в сърцата си вяра и желание за отпор пред голямото зло! Няма страшно, ще издържим! Защото сме като рабатото петле - принудени сме да браним своето на живот и смърт. Здраве и леки дни, Скитнико!
Благодаря, Петя! Истинска история е, поредната с тази пакостлива лисица... И петлето е истинско - и макар да продължава да тероризира всички с измислени битки и свади, няма да стане на супа! Обещавам! -
Живописно! Харесах, като приказка е!
-
Абсолютно си права, Пепи, че трябва да се държи сметка и за начина, по който съвременният читател възприема текста. За мене, като потопена в конкретния диалект, има важна, съществена разлика между "кофата за прасетата" и "кофата за прасците" (т.е. за големи животни, свине и шопари, респективно тежка кофа - което има значение в логиката на по-нататъшните действия на героинята). Моят езиков усет диктува да бъде "прасците", но съвременният читател не знае тази дума и я асоциира с "триглавия мускул на подбедрицата". Има две възможности - да се замени компромисно или да се даде тълкуване под линия... А другата дума - тя просто съществува в диалекта. Съжалявам, ако ти изглежда пришита...
Благодаря, Дон Бъч! За отпратката към двуногите - особено! Поздрав! -
Много приятен разказ. Курназ боец, на който му стиска. Де да имаше повечко двуноги като него.
-
donchevav (Венета) - и на мен ми хареса езикът, но заканяше - заканвам се, заканвах се, заканваше се - е глагол, а прасците - прасци - и мускулите под коляното, друго всичко си е на мястото, само тези две думи ми са като кръпки. Защото прасците ме асоциира към кОните, биците, слоните, както се шегувахме като деца
-
Съгласна съм, Наде - идва от "еребат", "яребат", но съществува и тази диалектна форма "рабат" - поне в езика на моите роднини от Централна Северна България. Нещо повече, и досега е във функционалната лексика. На животинския пазар често можеш да видиш такъв надпис: "Рабат петел" или "Рабата кокошка"
Благодаря ти за сърдечния коментар!
Благодаря, Галя! Задължена съм ти за този актуален прочит! Истината е, че се задушавам вече от всичко онова, което ни се случва напоследък, и ми се прииска малко свеж въздух, някаква друга, по симпатична опора за мисълта
Поздрави!
Благодаря, Блу, че внесе още глътка свеж въздух в дъждовния, болестотворен неделен ден! Бъди здрава! -
Чудесен разказ! И аз видях наперения и смел кокоши защитник. Поздравления!
-
Благодаря, Пепи! Знам книжовното съответствие на тези (и на други, употребени тук от мене) словоформи Харесва ми да използвам народни думи от съответния диалект, турцизми, архаизми и др., да променям словореда, вида на изреченията, да търся нови стилово маркирани средства. Например дълго се колебах дали да използвам "серт" и "мръвки" вместо "люти" и "парченца месо" - и в крайна сметка оставих по-експресивните думи, но не се реших да използвам "ваджишката" вместо "проклетата" - стори ми се прекалено натоварена с просторечие дума
Искаше ми се по някакъв начин разказвачът да е част от пейзажа, а не външен човек, съзерцател. Затова реших да не се придържам към книжовната лексика - в художествения стил, както и в разговорния, това, мисля, е допустимо - най-малкото с образно-експресивна цел
Все пак ще огледам за престараване Благодаря ти, Пепи! -
Много хубав разказ! Освен в популациите на животните и при хората се срещат индивиди – серт, както си нарекла животинката в разказа. Тези индивиди не са много приятни в ежедневието, тъй като не се вграждат в съответната група, но в особени ситуации, точно поради това си качество се оказват изключително полезни за групата, защото не се поддават на всеобщия страх, а застават срещу него. Поздравления!
-
Много хубав разказ. "Видях" ги -кокошките, петлето, лисицата... П. П. Една малка поправка, ако ми позволиш. Диалектната дума е : Еребат, яребат - като яребица.
-
Хубав и интересен разказ!
само "прасците" - прасетата и "заканяше" - заканваше
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
