Рабатото петле

Рабатото* петле

         Когато старият петел изчезна, с него изчезна и радостта във фермата. Нямаше кой да разлайва кучетата по малките часове, да буди стопаните в ранни зори, да воюва нескончаемо с гъсока, да разкудкудяква кокошките. Над птичия двор легна някаква особена, унила тишина. Сутрин, когато Мария пуснеше кокошките, те клъвваха неспокойно по някое зърно и бързаха да се скрият под хамбара. Там по цял ден се опухваха в прахта, като че да изтрият нещо от перата си, миризма някаква или страх. Скришом една от друга се шмугваха в яслите под сайванта, мълчаливо се освобождаваха от напрялото яйце и припряно, сякаш виновно, се връщаха под хамбара. Когато ожаднееха, притичваха с приклякане до поилката и пак така, с прибежки, се връщаха под сянката. Вечер рано-рано се прибираха в кокошарника, скупчваха се в най-тъмния ъгъл и пъхаха глави под крилете си. Чакаха лисицата. А тя продължаваше да идва всяка нощ, в един и същ час, по едни и същи стъпки, неумолима като смъртта. Омразната гад, надхитрила стопаните, които преместваха в обора петела за през нощта, да не ги буди по ранни зори, бе прокопала дупка под прага – и оттогава от храбрия кокоши повелител нямаше ни вест, ни кост. Сега беше си набелязала ръждясалата мрежа на кокошарника и всяка нощ пригризваше по малко от нея. Страх и паника обзе целия двор, само кучето нехаеше – беше свикнало с миризмата на лисицата и нали беше вързано, примиряваше се.

          Не можеше повече така – Мария го разбра, когато една вечер не намери в полога ни едно яйце. Тогава Динко отиде до пазара и се върна оттам с младо петле. За компания беше му взел и една ярка – сиво прешарена и тя като него. „Рабати, каза Динко, страшна порода,  и за месо, и за яйца, ама много серт!“

         Пуснаха новите птици в кокошия двор и час по час надничаха да ги следят. Млади бяха гостенчетата, кажи-речи пилета още. Гледаха страхливо и се гушеха при всяко приближаване на старите подозрителни кокошки. Но скоро се опериха. Взеха да се разглеждат наоколо, пристъпиха и към хранилката, клъвнаха демонстративно по няколко зърна и пийнаха вода от поилката. Старите кокошки примирено се върнаха под хамбара.

         Когато една сутрин чу петлето да се опитва да кукурига, Мария се усмихна. Гласчето му беше неукрепнало, трепереше и изтъняваше смешно в края на песента, но звучеше чисто и силно и беше ясно – в този двор вече щеше да се чува глас на петел.

         В последното Мария бързо се убеди. Когато носеше кофата с храна за прасците, чу топуркане след себе си, обърна се и видя петлето. Цяло настръхнало, с разрошена грива, то напираше към нея, готово да я закълве. Инстинктивно Мария замахна с кофата, петлето отскочи, после пак се втурна. И се започна една… Колкото пъти Мария излезеше на двора, толкова пъти петлето захвърляше всичко и се втурваше към нея – непримиримо, отчаяно, на живот и смърт. Опитваше как ли не да го омилостиви – и зрънца му подхвърляше, и трохички му носеше, не и не. Забеляза, че когато тя хранеше котките, то най-много се разяряваше. Взе да му подхвърля от техните мръвки и сякаш за миг го омилостивяваше – залисваше се и я оставяше да се прибере от двора. Понякога, когато много я ядосваше, тя се навеждаше ниско и го хващаше в движение. Притискаше го до себе си и дълго го галеше по искрящите сребърни пера, а то притихваше, от срам ли, от сладост ли – и дълго после не я закачаше.

         Съживи се птичият двор, яйцата препълниха корите, трябваше да се мисли за продан. А една сутрин изпод сайванта излезе квачка. Кога и как ги бе измътила, никой не знаеше, но къткаше десетина пиленца – все рабати. Засмя се фермата от новите детски гласчета.

         Но една вечер… Как стана, никой не разбра, макар че Динко и Мария дълго се връщаха към всяка подробност. Стопанинът беше тръгнал да затваря кокошарника, когато звънна телефонът. Не носеше телефон, когато шеташе, оставяше го на външното стълбище. Тръгна по звъна – и остави вратата. Повече не се върна, затварянето на кокошките беше последното му за деня задължение в двора. После се кълнеше, че го е направил. Но лисицата беше на друго мнение. Бавно и спокойно, неумолима като смъртта, тя прекоси двора в оня, нейния си час, и се запъти към кокошарника. Кокоши крясък огласи притихналия двор.

         От бесния лай на кучетата стопаните наизскачаха презглава и са втурнаха към двора. Някаква сянка префуча край тях, а след нея, пъпрейки с криле, тичаше още една. Спъна се, претърколи се, запърха и замря. Младото петле. Беше се било с лисицата, беше я обърнало в бяг.

         Мария го взе на ръце. То отвори очи, опъна шия и зарови глава под мишницата ѝ. Изпод крилото му капеше кръв и стопанката знаеше – трябва да го намаже с масчица, да му зарасне по-бързо. Нямаше удушени кокошки – всички се бяха скупчили в ъгъла, примрели от ужас, но бяха живи и здрави.

         Мария понесе рабатото петле към къщи и все му говореше, говореше, а то, успокоено и затоплено, кокаше изпод жилетката ѝ, сякаш се заканяше на невидим някакъв звяр.
                                     

_________________________________________________
     * Рабат петел, рабата кокошка ( диал., ост.) - шарен, със сиви, черни и червени пера