Той я гледаше с обезумели от любов очи и освирепяло за близост сърце, което спираше всеки път, когато тъмните му зеници се губеха в нейните. В мечтите си прокарваше пръсти през гладката й коса и силните му ръце раздираха девствената й кожа. Издигаше на пиедестал едно човешко същество и душата му гореше от страшния култ, който бе създал. В очите му крачеше ангел ; в очите на другите тя се сливаше с тълпата. В сънищата му тя бе негова, а през деня ничия. Само ако можеше да я докосне, щеше да се почувства освободен от мазохистичния капан на изпепеляващата заблуда. Само ако неговата кожа докоснеше нейната, щеше да узнае, че е само човек. И той се окуражи.
Дните наближаваха, вълнението се надигаше в гърдите му. И тогава той я видя. И закрачи към нея бавно и уверено, но с всяка крачка сърцето му тупкаше диво и искаше да изскочи като птичка в плен. Тя се обърна и усмивката й зарази лицето му. Ако не беше божество, как можеше да контролира емоциите му? Той видя малкото си отражение в двете кестеняви слънца на лицето й и се почувства нищожен. Но краката му го подкараха към нея и той я взе в прегръдките си и я държа, докато не се изгуби напълно в блаженство и истинско щастие. Ето, той я докосваше, тя беше в ръцете му. Дъхът й върху лицето му сякаш бе глътка въздух от рая. Откъсна се от прегръдките й и си замина. Не, не беше божество. Но защо тогава се чувстваше окрилен от допира й?