РАКЛАТА           

Обута съм със селски терлици.  Накатаният вълнен плат е стегнал  краката ми. Тегелирани, обточени по краищата  с кадифе. Пристъпвам. Толкова е тихо, че изщракването на старата  желязна брава ми затаява дъха. Тънката източена дръжка неестествено  студенее  в ръката ми.  Плахо заничам, изтиквам още по-навътре тежката дървена врата.  Дебелият  дървен праг ми се вижда още по-голям и аз правя голяма безшумна стъпка.  Не затварям вратата, нямам сили, тайнствено вълшебство крачи с мен. Стаята е малка - едновремско  легло, гардероб  до него, прозорче, два стола  и ракла. Приклякам. Не дишам, само чувам как думка дъхът ми.  През  белите селски перденца светлината влиза като току-що издоено  мляко. И стените са бели, подът е пръстен, още студен. Рано е.                                                                                                                                                             Ръцете ми се схващат,  изкудкудяква кокошка, цялата се разтрепервам.  Отварям  раклата. Резето е още по-студено, капакът -  тежък.  Помагам си с другата  ръка, повдигам го и той опира стената. Най-после я отворих тази златна ракла!  Най-после!  Чистото, здраво, бяло дърво полъхва. Гладко е като коприна.  Вътре също  кенар и коприна. Тантела. Памук и коприна. Очите ми се премрежват, заболява ме отвътре, онемявам от завист. Не, не е възможно, не е  реално, привижда ми се.  А кенарът хруска  между пръстите ми, лекият  блеснал памук се изплъзва  от ръцете ми, невижданото съчетание на цветовете по шевиците  ми взема ума. Започвам  да дълбая по-надолу.  Изтъкани платна.  Ръчно  и ръчно нашити.  Тантели-паяжини,  плетени  ръчно, юра,  пешкири  за огледалата им навремето, за ръцете им, възглавници, покривки за маси, перденцата  за малките им прозорци,  чаршафите  за легла с една педя  украса  отдолу, забрадки, долните им бели дрешки, за стените им ковьорите  и всичкото това - все едно непипнато  с ръка. Захласвам се и започвам бързо да разлиствам  още надолу. Повдигам  краищата, издърпвам, промушвам си ръката  от край до край, нищо и нищо не се повтаря. Стаята става златна,  слънцето грейва  в копринено жълто... кенар, памук, тънки нишки, безброй цветове ме обгръщат... обгръщат... 

Дни и нощи се хлъзгат по ръцете  ми назад  във  времето, бъркат в душата ми със стогодишната си красота  и  аз галя ли, галя изтъканата на ръка, изплетена, избродирана, изплакана, останала  в раклата  от красива по-красива, нечия млада  мечта... На  една  българка.

                                                                                                                  Стефка    Галева     гр. Сандански