РАКЛАТА
Обута съм със селски терлици. Накатаният вълнен плат е стегнал краката ми. Тегелирани, обточени по краищата с кадифе. Пристъпвам. Толкова е тихо, че изщракването на старата желязна брава ми затаява дъха. Тънката източена дръжка неестествено студенее в ръката ми. Плахо заничам, изтиквам още по-навътре тежката дървена врата. Дебелият дървен праг ми се вижда още по-голям и аз правя голяма безшумна стъпка. Не затварям вратата, нямам сили, тайнствено вълшебство крачи с мен. Стаята е малка - едновремско легло, гардероб до него, прозорче, два стола и ракла. Приклякам. Не дишам, само чувам как думка дъхът ми. През белите селски перденца светлината влиза като току-що издоено мляко. И стените са бели, подът е пръстен, още студен. Рано е. Ръцете ми се схващат, изкудкудяква кокошка, цялата се разтрепервам. Отварям раклата. Резето е още по-студено, капакът - тежък. Помагам си с другата ръка, повдигам го и той опира стената. Най-после я отворих тази златна ракла! Най-после! Чистото, здраво, бяло дърво полъхва. Гладко е като коприна. Вътре също кенар и коприна. Тантела. Памук и коприна. Очите ми се премрежват, заболява ме отвътре, онемявам от завист. Не, не е възможно, не е реално, привижда ми се. А кенарът хруска между пръстите ми, лекият блеснал памук се изплъзва от ръцете ми, невижданото съчетание на цветовете по шевиците ми взема ума. Започвам да дълбая по-надолу. Изтъкани платна. Ръчно и ръчно нашити. Тантели-паяжини, плетени ръчно, юра, пешкири за огледалата им навремето, за ръцете им, възглавници, покривки за маси, перденцата за малките им прозорци, чаршафите за легла с една педя украса отдолу, забрадки, долните им бели дрешки, за стените им ковьорите и всичкото това - все едно непипнато с ръка. Захласвам се и започвам бързо да разлиствам още надолу. Повдигам краищата, издърпвам, промушвам си ръката от край до край, нищо и нищо не се повтаря. Стаята става златна, слънцето грейва в копринено жълто... кенар, памук, тънки нишки, безброй цветове ме обгръщат... обгръщат...
Дни и нощи се хлъзгат по ръцете ми назад във времето, бъркат в душата ми със стогодишната си красота и аз галя ли, галя изтъканата на ръка, изплетена, избродирана, изплакана, останала в раклата от красива по-красива, нечия млада мечта... На една българка.
Стефка Галева гр. Сандански
© Стефка Галева Всички права запазени