22 mar 2022, 18:25

"Рая разказва" (Началото. Глътка въздух) 

  Prosa » Relatos
352 0 0
6 мин за четене

     Беше ранна пролет, слънцето весело прокрадваше топлите си лъчи през малкото прозорче на тъмната и студена стая, в която живеехме. Не бях сама, с мен имаше доста бебета, майки, татковци и по-големи батковци и каки. Сукалчетата като мен не знаехме какво е да си навън. Само ни разказваха, че там било приказно красиво. Имало градинка покрита с прекрасна зелена трева, много цветенца и храстчета, а бели камъчета ограждали алеите, по които се разхождали човеците. Пънчета от отсечени дървета служели за столчета и масички. По клоните на дърветата било пълно с птички, които пеели увлекателно, а в едни други сгради живеели кокошки, прасенца, козички, че даже и конче. Аз бях още много мъничка и нямах право да ходя навън, но знаех, че един ден и на мен ще ми се случи. Лежах си в подгизналото от влагата кашонче в дъното на мрачното мазе, сгушена до „мама” и … И вярвах! Вярвах, че скоро ще се появи моят човек! Толкова много се бях молила да ми се случи, че вече не ми беше останало нищо друго освен вярата. Имах си само „мама” и вярата. Питате се защо толкова често повтарям думичката Вяра ли? Ще ви разкажа. Когато се родим първото, което усещаме е топлината от майчиното тяло и ласкавата ѝ прегръдка. При нас обаче не беше точно така. Може би, защото живеехме на тясно, студено и мрачно място, или пък защото майките бяха много, а и татковците също живееха при нас, или може би защото хвърляха храната на големите на пода и те се сбиваха кой да се добере до повече. Не знам! Знам само, че живеехме мизерно и майките ни много ни се караха, тъпчеха ни и … абе няма да ви мъча с подробности. Всъщност моята майка не беше лоша. Тя също като мен не знаеше какво е да си на сухо и топло слънчево местенце, но беше сигурна, че има такова и ми разказваше приказни истории. Особено вечер. Когато паднеше големия мрак и тишината ни обгърнеше с пелената си, тя зареждаше своите разкази. Някои бяха много красиви и изпълваха сърчицата ни с надежда и ухание на семейна топлина, други… с тях ще започна, мили ми верни приятели, а до края на историята сами ще разберете защо.

     И така, моята майка, наричана Любов, от двуногите обикалящи около нас, се родила на същото това място преди доста време. Била красиво малко топче, тежала завидните 70 грама и от първата глътка въздуха заявила своята любознателност към всичко, което я заобикаляло, както и жаждата си за живот. Човеците обаче не вярвали тя да оживее и затова я захвърлили на страни при една лоша дойка, за да не пречи на останалите бебета. Невръстната Любов била кожа и кокали и само силното ѝ любопитство я поддържало жива. Кърмачката я ръмжала и изблъсквала с муцунка настрани, но малката топчица отново и отново се присламчвала към гърдите ѝ и търсела жадуваната глътка мляко. Времето си летяло, а шепичката любов не спирала да се бори. Нито студа, нито влагата, нито отритването на дойката, нито хапането ѝ можели да спрат силната жажда за живот на малкото рижо парцалче. Часовете безмилостно отлитали, а Любовче ставала все по-слаба и безпомощна, но не се предавала. Новата ѝ майка усетила живеца в нея и най-накрая я допуснала до себе си, за да я стопли и нахрани. И ето, че първата битка приключила с успех. Но всичко едва сега започвало. Никой не искал да приеме грозното парцалче, всички „братя” и „сестри” го хапели, тъпчели и скубели. В живота на моята мила майчица се заредили суровите дни на борба. Борба за храна, за място в кашончето, за приятелски допир, за разбиране, за живот. Но въпреки, че всички я обиждали, отритвали и гонели, тя не спирала да се бори, растяла бавно, стъпка по стъпка преодолявала всяко препятствие и вярвала. Вече виждала ясно, стъпвала здраво и уверено на крачетата си и можела да обикаля из цялото мазе, да разглежда, да опознава, да търси. Но си била и все така отритната от всички, и от двуноги и от четириноги. Не ѝ оставало друго освен да се свре в някой ъгъл и да наблюдава какво се случва около нея. Така успяла да научи, че едни бебета ги извеждали някъде на вън и никога повече не ги връщали обратно. Виждала как други умирали в студа и влагата, а трети се раждали и огласяли малкото сумрачно помещение, наречено техен дом. Двуногите се появявали сутрин за малко и изчезвали, после пак се появявали вечер за малко и пак изчезвали. Понякога се вясвали и през деня, за да вземат някое пораснало вече бебе и пак изчезвали.  Незабележимата от никого топчица усещала дълбоко в сърчицето си, че за човеците тя и нейните подобни не били приятели, знаела, че хората не ги обичат и много искала да се махне по-бързо от там. Силно вярвала, че където и другаде да попадне ще е обичана и много по-щастлива. Един ден точно решила да се  поразходи до вратата, да подиша малко по-чист въздух, защото там винаги подухвало и вкарвало свеж въздух от вън, и… не щеш ли се появил единия двуног, не я видял и стъпал на крачетата ѝ.  Тя неистово завила от безмилостната болка, притъмняло пред очичките ѝ и не усещала нищо друго освен болката. Не чувала, не виждала, само плачела и се молела. Молела се с цялото си същество всичко това да не се е случило с нея. Сълзи потекли от очичките ѝ, болката била толкова силна. Гледала човека с надежда да я спаси, а той само я подритнал и подминал. Никой не знаел какво да прави, даже дойката ѝ се взирала в нея с недоумение и не смеела да я доближи. Братята и сестрите ѝ за първи път показали съчувствие и се накамарили около нея. Гушкали я, ближели я и се опитвали всячески да я успокоят. Рижата пухкава топчица вече искала само да се добере до кашона и да се скрие там. Мислела си, че стигне ли до него и всичко ще приключи, ще се събуди и ще разбере, че е сънувала кошмар, а самата тя е здрава и спокойна. И двете ѝ предни крачета не я слушали, не можела да помръдне, колкото и да опитвала. Останала без глас и без сили, малката пухкава точица се отпуснала до прага на вратата и се предала на съдбата. Тогава обаче се намесила дойката ѝ. Нежно я захванала за вратлето и я пренесла в кашончето. Поставила я чак в дъното, за да е на сухо, топло и далеч от другите немирници. Цяла нощ плакала малката Любов от болките, но никой не я погледнал. Така се занизали дните, никой не я поглеждал освен новата ѝ майка. Точно така, за Любовче дойката се превърнала в нейна истинска майка. Тя неотменно стояла при нея, ближела лапичките ѝ, гушкала я, хранела я, почиствала я и ставала само, за да облекчи собствените си нужди и да се нахрани. Малко по малко болките намалели. Любов си стояла скрита в дъното на кашончето и вече прискимтявала само от време на време. Все още я боляло, но вярвала че ще ѝ мине и всичко ще е наред. Тогава една мрачна сутрин чула разговор между човеците:

     - С тази счупена лапа никой няма да я купи! Упорита е малката, когато се роди беше толкова дребна, че не вярвахме да оживее. После, когато счупи и двете ѝ лапи си мислехме, че ще умре, но виж я още е жива. Да я оставим за разплод, какво ще кажеш? Тъкмо още една женска ще имаме, ще я ползваме за кърмачка и колкото изкара! А и повече бебета ще се раждат.

     - Съгласен съм, но ако не става… ще се отървем от нея!

     Така моята майка разбрала какво е да си само стока и приключението ѝ наречено Живот, започнало.

© Детелина Ненова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??