„Седя, блуждая в мрака,  

  а сърцето ми все теб си чака. 

И лъжа се, че пак живея,

а вътре в себе си

тайно, непрекъснато, болезнено

за теб копнея.

И все си казвам:

„вече спрях да чакам”

И мамя себе си,

и тъна в мрака.

Знам, че сега си с нея,

и че със тях живееш.

Душата ми все си ридае

и сълзите не могат да мечтаят.

Знам, няма да сме заедно,

знам също,

че оставам в тъмното.”

Изправи се рязко и си пое жадно дъх. Изгаряше отвътре. Поредният кошмар. Отхвърли завивката, отвори прозореца и легна на леглото. Отвън нахлу мразовит зимен въздух, но не успя никак да я охлади. „Господи, сигурно полудявам. Защо го правиш, Господи? Защо ме измъчваш така? Убий ме изведнъж, и без това без него вече съм мъртва. Докога ще живея в този кошмар? Защо? С какво заслужих това? Предизвиках ли те с нещо? Или имам предишни прегрешения? Боже, говоря на Господ, в който дори не вярвам. Луда съм, спор няма.” Но въпреки това продължи - „Вземи живота ми. Имай милост и го дай на някой, който го заслужава. Който ще му се наслади истински. Нима моето желание и мнение нямат грам стойност? Искам да се махна от този свят, адът на неверниците не ме плаши, защото аз вече го преживях тук, на нашата мила земя. Не мога да се справя със самата себе си. Излязох тотално извън контрол.”

 „Защо ми я даде тази любов? Така щедро, благосклонно и изведнъж. Защо? За да платя след това със себе си. С толкова болка, ярост и гняв - кървава цена. Тогава не исках, не вярвах и не чаках - отдавна, отдавна. Духът ми беше спокоен поне от тая гледна точка и се стремеше към толкова други неща. Защо ме потопи в едно вълшебство и след това ме захвърли на пустия остров на самотата, нощта и отчаянието. Защо ми припомни как мога да обичам - диво, безразсъдно и лудо, след като така грижливо бях опитала да забравя? Защо, Господи, или каквото и да си там, просто това име ми идва като събирателно, защо ми показа какво е отново да си жив и да те движи едно огнено вдъхновение, когато аз го бях преобразувала в нещо съвсем друго? Ти вкара в мен божествения си дъх, след което ме изцеди, за да се превърна в жив труп.” Емоциите я раздираха и я изгаряха отвътре. Имаше чувството, че вместо органи, вени и кръв, в нея тече разтопена лава като пещ. Никога не се беше чувствала така. Как щеше да се измъкне? Как да се спаси?

 Мина през всичко, отчаяние, гняв, примирение, болка, ярост, отчаяние, лудост, но ставаше все по-зле. Пътуваше в тролея и сълзите ù течаха неусетно посред бял ден. На нея, която никога не се показваше слаба? Изобщо не ù пукаше. Беше бледа като призрак, ходеше като сомнамбул. Превърна се в друг човек. И защо? Заради един негодник, който дори нямаше смелостта да я погледне в очите и да ù каже, че всичко свърши, че край, уплашил се е от чувствата ù, че не иска усложнения и не дай Боже жена му да не разбере. Все едно тя пък имаше нещо общо?

Аз съм си виновна, наивница, глупачка, мечтателка… За мен никога няма любов, разбира се. Как можах да се влюбя в един Казанова, как можах да се хвърля с такава отдаденост и страст, дори радост, в най-дълбоката пропаст на живота си. Как можах най-накрая да срещна своята половинка, единственото човешко същество в тоя свят, с което нямаше нужда да говоря, за да се разбирам; което чувствах като свое продължение; с което бях съвършена. Как можах да повярвам, че това е истина, когато всъщност това беше просто чудо. Как можах да се надявам и да се гмурна в тая любов, без да мисля за последиците? Е, пада ми се, че се удавих тогава…

Ние бяхме като мозайка, аз и Той, многото парчета се бяха смесили и съединили в една картина. Не знаехме къде е той и къде аз. Частите бяха се сраснали в едно цяло. Когато той си отиде, моята мозайка опустя, парченцата останаха да висят самотно и без спойка и съответно се разпаднаха и натрошиха. Картината изчезна, аз бях свършена.

Есенна тъмна нощ. Поредната. Не мога да стоя в този апартамент. Стените ме притискат. Мозъкът ми гори. Излизам. Навън е неуютно и вали. Още по-добре. Вървя бързо. Мъча се да избягам от себе си. Колко глупаво желание.  Аз съм смешна и жалка, а мислех, че струвам нещо… Забранявам си да мисля. Прекосих пазара, града, площада със студените му светлини. Само аз не мога да се охладя, чувствам се като избухнала бомба. Вървя покрай алеите и къщите около стадиона. Дъждът не спира. Не знам къде отивам… Моля се за милостива забрава. На кой? Аз вече в нищо не вярвам.

„Един ден ще се смея,

един ден ще летя.

Но сега е още твърде рано

и аз се оставям да потъна…”

„Един ден ще изгрее слънце…

Един ден ще има светлина,

но днес…

Днес все още предпочитам

тъмнината и дъжда.”