Разказ с продължение

- Ще ми я разкажеш ли пак? Моля те! - Малкият Пепи шепнеше само, защото другите в стаята отдавна бяха заспали, иначе, при нормални обстоятелства, гласът му щеше да огласява надлъж и шир коридорите на Дома за сираци. - Моля те, само още веднъж.

     - Не ти ли омръзна вече? - Недко, нисичко за петнадесетте си години момче и пръв приятел и закрилник на Пепи, повиши леко глас - ще събудим останалите. Вече три пъти ти разказвам историята за Рени.

     - А ти добре ли я познаваше?

     - Да! Нали ти казах, дори бяхме приятели, преди да си тръгне. - Недко се надигна на лакътя си, огледа стаята, за да се увери, че останалите в спалното помещение спят и шепнешком продължи. - Тя беше доста по-голяма от мен и ме пазеше от другите така, както аз сега пазя теб.

     - И... разкажи ми още, моля те! Моля те! - Пепи бе готов да не спи тази нощ само и само да чуе още веднъж за момичето от Дома, което всички помнеха, дори след толкова години. Историята за Рени му даваше надеждата, от която имаше нужда всеки ден. Надежда за това, че понякога дори те - изоставените - могат да имат бъдеще.

     - Добре, добре, пак спечели. Ще ти я разкажа. Но само най-важното! Слушай внимателно. Тя имаше червена коса и беше най-големият ми приятел. Не познаваше родителите си, защото я бяха изоставили още, когато беше бебе. Много често обаче си мислеше за тях. Хубави ли са, имат ли си собствен дом с други деца или просто бяха разделени, в кой град живеят и защо никога не се поинтересуваха от нея. Тя имаше и мечти. Най-голямата от тях бе да има свои родители, които да я милват, да й показват, че тя е важна за тях, и да чува тези така желани думи "обичам те" от устата на татко и мама.

     - Иха, така хубаво разказваш. Пак ми е интересно, все едно, че за първи път ги чувам тези неща. - Пепи се настани удобно на леглото си и се приготви да попие всяка дума от устата на големия си приятел.

- И така, един ден...

*          *          *

Разрошена  и с почервенели от горещите сълзи очи, Рени скочи на леглото си, бръкна под възглавницата и извади украсена с цветни надписи тетрадка. Разлисти я. Вътре имаше напудрени, въздухарски послания от тинейджърския бит за любовта, изневярата, приятелството и мечтите, звучащи като реплики на герой от сапунка, но сега те изобщо не я интересуваха.  И без това се чувстваше достатъчно тъжна и объркана. Отвори на последната изписана страница и се зачете в стихотворението, което преписа наскоро от лексикона на своя приятелка.

За да си отхвърлен,

не е нужно да си грозно пате.

Може да си мислиш,

че си нещо.

Може да си мислиш,

че господар си на живота,

и че нямаш нужда от Спасител.

Може да си мислиш...

Спри!

Докато не стане късно

и разбереш,

че си отхвърлен.

Отпусна се назад и се загледа в тавана, опитвайки се да вникне в смисъла на прочетеното. Една дума разбираше повече от всяка друга. Думата "отхвърлен". Звучеше й близка и сигурно по тази причина хареса толкова много това стихотворение още първия път, когато го прочете. Рени не мислеше за себе си, че е нещо, напротив, много добре знаеше, че е госпожица Никоя. Естествено, кристално ясно разбираше, че не е господар на живота си, защото винаги все някой друг - директорът или възпитателите - се разпореждаше и вземаше решенията вместо нея. И какво ли означаваше да имаш нужда от Спасител? Това, което знаеше за Спасителя бе, че името му е Исус. Прочете го преди месец в една малка детска Библия.

      - Време е за обяд - от около минута вече с тънък гласец някой се провикваше в коридора.

   Миг преди да излезе от стаята, с едната ръка върху дръжката на вратата, Рени се спря. Огледа се да не я наблюдава някой. Разбира се, стаята си оставаше все така празна. Погледна към тавана и каза:

     - Исусе, не зная дали въобще вярвам в Теб - млъкна за секунда. Стори й се, че е много глупаво това, което прави, но пое дълбоко дъх и продължи. - Прости ми, че съм такава. Постоянно се самосъжалявам и съмнявам. Имам само една молба към Теб. Моля Те, помогни ми да си намеря родители. Моля те!

*          *          *

     - Тук са спалните помещения на момичетата. Сами ушиха тези пердета, а шкафчетата, тях момчетата ги майсториха в часовете по  ръчен труд - директорът Илия Попов често показваше какви са условията за живот в Дома за сираци на хора, които искаха да помогнат. Този път беше в компанията на семейство английски мисионери.

     - А момчетата къде живеят? -  видимо заинтересуван, на безупречен български, Питър Мичел оглеждаше всяко кътче и си мислеше как ли се чувстват тези чудесни малки деца на това горе-долу поддържано, но самотно място. Заедно с жена си Ан, той живееше в България от близо три години, беше около четиридесетгодишен и имаше огромно желание да помага с каквото може на сираците.

     - Виждате ли вратата в дъното на коридора? От другата й страна са спалните помещения на момчетата. Всяка вечер заключваме тази врата, за да не стават... нали знаете... през нощта да прескачат насам при момичетата - директорът леко се усмихна, бръчките по челото му издаваха бащинската загриженост, която му пречеше да си стои безразличен към проблемите на децата. Толкова много му се искаше да ги види настанени в семейства, а толкова рядко му се отдаваше да преживее такова събитие. Чувстваше се вече уморен.

     - Какви нужди имате тук, в Дома? - Питър попита с искрено желание за помощ. - Може ли да ми ги напишете?...

   В този момент една от вратите се отвори и младо, червенокосо момиче връхлетя върху нищо неподозиращите гости, блъсна се в Питър и политна назад, като за малко не тупна на пода.

     - О, извинявайте - едва-едва прошепна червенокоската - аз не ви видях. Извинете ме.

     - Не се притеснявай, скъпа - обади се Ан, привлечена от неочакваната среща с този очарователен обитател на Дома. - Как се казваш?

     - Рени - момичето срамежливо премигна и се опита, опряла гръб в стената, да заобиколи тези симпатични непознати хора на път за столовата.

     - На колко години си, мила? - англичанката не откъсваше поглед от хубавите, по детски чисти очи на момичето.

     - След два месеца ще стана на шестнадесет.

     - Добре, Рени. Радвам се, че се запознахме и че не се нарани от нашата среща - всички се засмяха, а Питър продължи. - Надявам се отново да се видим.

   Обърна се и в компанията на директора продължи огледа на Дома.

   Ан остана сама с притесненото момиче. Усмихна се приветливо, попита я дали би я развела из различните кътчета на сградата, а Рени се съгласи с огромно удоволствие. Говориха си за много неща: дали се справя в училище; кои са й любимите предмети; какво иска да работи, когато напусне Дома; има ли приятели и за какво ли още не... Преди да тръгне, гостенката от Англия прегърна силно стъписаното момиче. Рени трепереше като лист. Нещо се случваше, но все още никой не можеше да каже точно какво.

*          *          *

 "Честит рожден ден на теб, честит рожден ден на теб, честит рожден ден, скъпа Рени, честит рожден ден на теб!" - след края на песента гръмнаха ръкопляскания,  а десетината деца, събрани в стаята за извънкласни занимания, се втурнаха да поздравяват рожденичката. Стените бяха украсени специално за събитието с гирлянди, надписи от картон и рисунки. Това, така да се каже, пищно тържество бе организирано изцяло от Питър и Ан.

   Последните два месеца те идваха често в Дома, срещаха се с Рени и прекарваха часове наред заедно. Разказваха й за родината си - за нейната история, какви забележителности има там, какви хора живеят и колко по-различна е тяхната национална култура. Говореха й за това с какво се занимават тук, в България и й задаваха въпроси за всичко. Никой до този момент не й бе обръщал толкова внимание. Рени за кратко време разцъфна. Усмихваше се все по-често, започна самата тя да проявява повече интерес към другите деца от Дома и подобри оценките си в училище. С нетърпение чакаше срещите с новите си приятели и страдаше искрено, когато идваше време да си тръгват.

   Тази вечер празненството, организирано в нейна чест, беше най-хубавият момент в живота й.  Чувстваше, че радостта извира от нея като река и, разбира се, имаше си  причини за това: Питър и Ан я обгръщаха с внимание, приятелите й създаваха невероятно настроение, за първи път празнуваше и получаваше подарък за рождения си ден. Стаята изглеждаше различна, всички приличаха на принцове и принцеси, а на нея направо й идваше да литне от щастие.

*          *          *

     - И ти ли присъства на този рожден ден? - Пепи отново употреби без мярка тънкото си гласче.

     - Шшт, че ще събудиш останалите. Разбира се, нали ти казах, че Рени е моята най-добра приятелка.

     - А аз приятел ли съм ти?

     - Приятел си ми, малко глупаче. Рени тогава - ти сега  - желанието за сън отдавна напусна развълнувалия се Недко, така, че той продължи с разказа си...

*          *          *

- Нека сега всеки от присъстващите тук, млади дами и господа, да сподели с нас поне едно ценно качество, което рожденичката Рени притежава - Ан чудесно изпълняваше ролята на водеща на празненството. - Хайде, какво се бавите, по едно хубаво качество. Или се срамувате, или тя е най-лошото човешко същество, което познавам.

   Всички се смяха продължително и с уста, пълни със сладки неща.

     - Аз искам да кажа - обади се Недко - тя е добра, умна, честна, обича истината и... Ох, аз май казах повече от едно качество.

     - Така де, дай думата и на нас - провикна се Мими, сладурче с личице, обсипано с лунички.

   Децата започнаха да се изпреварват да споделят впечатленията си за добрите черти на характера, които виждаха у своята приятелка. Разказваха смешни истории с нея, после играха различни игри, пяха песни и много, много си говориха. Получи се прекрасно тържество. Всички бяха щастливи и най вече Рени, разбира се. Наближаваше време за редовната раздяла. Питър и Ан повикаха рожденичката и отидоха в нейната стая, за да останат сами.

     - Как си, мила? - Ан хвана за ръка момичето.

     - Добре, но трябва да си тръгвате и ми става мъчно.

     - Виж, Рени, наистина стана късно и затова те извикахме тук. Искаме да поговорим с теб - Питър изглеждаше различно, сякаш нещо го притесняваше.

     - Какво има? - Рени попита с метален глас. Студен вятър от дълбокото на душата й задуха с разрушителна сила. Чак сега започваше да разбира. Тези два месеца бяха прекалено хубави, за да продължават вечно. Много добре знаеше за шестнадесетте си години, че щастлив край има само във филмите. - Тръгвате ли си? Заминавате си за Англия, нали?

     - Да! Трябва да се върнем. - Питър изглеждаше все така притеснен. - Така трябва.

   Неканени сълзи потекоха от тъжните й очи. Коленете й омекнаха и за да не падне, трябваше да се подпре на стената...

     - Отивайте си! Какво от това! Отивайте си! Защо въобще трябваше да идвате?! - отчаяна и объркана, Рени се задушаваше. Тръгна към вратата на стаята. Тук въздухът и за тримата беше прекалено малко.

     - Чакай, мила - Ан хвана разплаканото момиче за ръката - чакай малко. Успокой се. Ние искаме... да дойдеш с нас.

   Стана тихо. Лекичко, червенокоската се обърна към Питър и Ан, невярваща на ушите си.

     - Какво каза?

     - Рени... Питър и аз искаме... искаме да станеш наша дъщеря.

*          *          *

Слънцето отдавна галеше личицата на двете изморени от почти безсънната нощ деца. Пръв се събуди Пепи. С полузалепнали от умората очи побутна по рамото приятеля си.

     - Недко, Недко, ставай! Довърши си разказа, ти ми обеща!

     - Ох, ама си лепка. Ей сега, само да се събудя.

     - Какво се случи след това? - Пепи очакваше да чуе края с огромно нетърпение. Никога не стигаха до края на разказа.

     - Нищо! Или ако се е случило, то аз не знам - Недко се прозя дълго и шумно, бавно се изправи и седна на ръба на леглото си. - Тя ми писа няколко пъти оттогава и толкова. От около година нямам представа какво се случва с нея. Това е всичко. Съжалявам, че те разочаровам, малкия, на мен също ми е мъчно, но историята свършва тук.

     - Недко Борисов, ставай бързо! - без да го усетят, в стаята се беше промъкнал дежурният възпитател. - Имаш посетител. Чака те в двора.

   Крайно изненадан, Недко скочи от леглото, облече набързо вчерашните си дрехи и изхвърча в коридора с невероятна скорост. Спря се чак, когато стигна входната врата. Бавно излезе на двора и погледна към стройната млада жена, която като го видя, тръгна към него. Беше напълно непозната, само тази червена коса му напомняше за някого.

     - Недко?! Това ти ли си? Не ме ли помниш вече? Я гледай, колко си пораснал! -червенокосата жена се усмихваше нежно. - Това съм аз, Рени.

     - Рени?! Това си ти?! - Недко се хвърли напред и двамата се прегърнаха толкова силно, че за малко да се удушат. 

     - Какво правиш тук?

     - Питър и Ан са ей там, в колата, а аз искам да говоря с теб.

     - За много неща има да говорим - Недко не можеше да се насити да гледа любимия образ на най-добрата си приятелка.

     - Недко! - Рени говореше бавно, за да може всяка дума да звучи ясно. - С Питър и Ан дълго обсъждахме една възможност и сега искам да ти кажа за нея.

     - Как добре говориш! От мен се научи, признай си го!

     - Стига си се шегувал, говоря сериозно. - Рени гледаше Недко право в очите.

     - Добре, кажи.  

     - Аз им разказвах за теб надълго и нашироко. Споменах им даже историята за малкото магаренце, което вкара в столовата, за да го нахраниш. Казах им колко много ми липсваш и колко си мил... е добре - и как хубаво разказваш истории.

     - Как си могла да ме изложиш така? - привидно ядосан, но много щастлив, дребният обитател на Дома за сираци прегърна с една ръка момичето, което обичаше като родна сестра.

   Рени го погледна и отново замълча за миг, а след това съвсем сериозно продължи:

     - Ние искаме да дойдеш с нас, Недко. Питър и Ан искат да осиновят и теб, разбираш ли това?

     - Какво?! - момчето не вярваше на ушите си.

     - Малък, стани ми брат, моля те!

   Недко направо подскочи от радост. Разбира се, че щеше да се съгласи. Винаги точно това беше искал. Прегърна силно още веднъж Рени, преливащ от щастие и се затича към Дома. Трябваше да разкаже на Пепи как продължава историята.