Работа... В къщи... После пак работа... Цигари... Алкохол... Мисли... И мисли... И мисли...
Тази нощ, искаше да остави мислите и отиде на бар.
Някаква мрачна дупка, в която един нещастник се учеше да свири на пиано.
Седна в най-отдалечения ъгъл. Дойде сервитьорката. С къса поличка и почти голо дупе, вероятно обута в ония неща с ластици, на които не знаеше, какво им казват.
- Какво ще поръчате?
- Едно чисто уиски... Всъщност, нека да са две.
Върна се с поръчката. Остави чашите и му се усмихна лукаво. Той и подаде сто лева и глътна първата чаша на екс.
Мислите отново си бяха в него. Гледаше с празен поглед всичко край себе си.
Вратата на бара се отвори и влезе слабичко момиче, което носеше кошничка с рози. Започна да обикаля от маса на маса, където имаше двойки, но всички с апатия и махваха с ръка. Мина край него, но дори не се и поспря.
- Хей, момиченце. Ела тук.
Тя застана пред него с наведена глава.
- Колко искаш за всичките рози?
Погледна го. Очите и бяха пъстри, дори при тая светлина изглеждаха теменужени.
- Всичките... ?! Не знам...
Започна да ги брои, а ръцете и трепереха.
- Триста стигат ли?
- Тристааа... Много са, Господине. Страшно много.
Подаде и банкнотите.
- Къде, да оставя цветята?
- Никъде. Занеси ги в къщи... И се прибирай! Не ходи по тия бардаци.
Тя взе парите и подтичквайки излезе.
Постоя и глътна втората чаша. Стана и излезе от бара.
На тротоара видя цветарката седнала, как лакомо ядеше един сандвич.
Спря до нея.
- А цветята, къде са?
Тя мъчейки се да преглътне последния залък каза:
- Шефът си ги взе.
- Това ли ти е вечерята?
Усмихна му се.
- И закуската и обяда.
- Я, ставай да отидем в отсрещния ресторант!
- Ама, той е много скъп!!!
- Ставай, ставай!
Двамата влязоха в ресторанта. Оберкелнерът ги заведе до масата и придърпа стола за момичето. Тя се огледа и седна в края.
- Какво ти се яде?
- Ако трябва да съм честна, имам топка в гърлото.
Келнерът стоеше, като пингвин до тях.
- Донесете една порция от специалитета ви, но да не е някакво гурме, нормална порция, чаша плодов сок и едно уиски-чисто!
- Бих ви предложил...
- Казах, какво искам!
Донесоха поръчката и тя без да се чуди, започна бързо да яде. Гледаше я и сякаш виждаше себе си преди много години... Наистина беше много красива и дори в глада си изглеждаше грациозна. Нахраниха се и донесоха сметката. Тя като я видя само възкликна.
- Толкова пари не харча и за година!
Плати и излязоха.
- Благодаря за вечерята !
- Няма защо. Всъщност ти как се казваш?
- Стела.
- Красиво име, а къде живееш?
- В края на града.
- Ще те закарам.
Мълчаливо стигнаха до лимузината.
- Ваша ли е колата?
- Поне така мисля.
Момичето влезе и страхливо седна на кожената седалка.
- Къде да карам?
Тя го упътваше и стигнаха до една порутена къщурка, наистина последната за пределите на града.
- Още един път, много ви благодаря!
- Ето ти визитката ми и утре се обади в кантората.
Слезе от колата, стигна до вкъщи, обърна се и му помага. Приличаше на малко дете върнало се от панаир.
Подкара и дълго пътува по празното шосе.
За първи път мислите ги нямаше. Просто беше спокоен и в душата му цареше тишина.
На другия ден Стела дойде в кантората. Прилежно облечена в синя рокля и беше вдигнала косата си на опашка. Дълго остана в приемната, защото секретарката не я пусна и през две минути и хвърляше зверски погледи.
Той излезе и я видя. После се обърна към секретарката си.
- Аз, какво казах за момичето!!! Или говоря на стените. Цял ден стоиш и си чоплиш маникюра, а едно нещо не запомни!
- Да, Господине... Извинете, Господине.
- Влизай, Стела. И не искам с никой да ме свързваш!
Говориха си за много неща. Преди да си тръгне и даде голяма сума пари, въпреки, че тя не искаше. На вратата и каза:
- Утре е събота. Хайде да излезем на природа.
- Добре.
- В девет, ще дойда да те взема с колата.
Секретарката я изпрати с още по-зъл поглед.
В събота я взе и потеглиха с колата на някъде. Тя отвори прозореца и вятърът и развяваше косите.
Беше му толкова хубаво. За първи път се почувства щастлив.
Спряха на една огромна ливада с нацъфтели пролетни цветя. Слязоха. Той я хвана за ръката и като малки деца вървяха сред тревите.
Пусна ръката и. Затича се. Излезе на шосето и извика.
- Стела, толкова е красиво! Аз съм щастлив... Аз съм жив...
Колата го понесе, като парцалена кукла и отхвърча в тревата. Тя бягаше. Клекна до него, а той само прошепна:
- Това ли беше живота...?
От устата му протече струйка кръв.
Събуди се в голяма болнична стая. До леглото му беше Стела. Дремеше на една табуретка. Изкашля се.
- О, ти се събуди! Как си?
Погледна я и се опита да се изправи. Сякаш нямаше тяло. Не можеше да помръдне нищо.
- Какво ми е Стела, но искам да ми кажеш истината!
Тя постоя мълчалива и после с тих глас му каза:
- След катастрофата остана парализиран.
- Изцяло ли?
Устата му изсъхна. Болеше го всичко.
- Би ли ми дала малко вода и нещо за болките.
Тя му подаде чаша със сламка. Повдигна го леко и сложи в устата му няколко таблетки.
Изпи ги и след няколко минути очите му бавно се затвориха. Заспа...
И се пренесе в другия живот, където бе с нея танцуваха на полето. Тя се смееше на облаците и той я прегръщаше... Целуваше... Толкова щастлив, че е жив.
Край
Преди "Великата Пандемия", реших да отида в София, да разгледам някоя изложба на картини.
И тъй, вървя си по улица "Шипка" и заставам пред изложбената зала. А там сложен огромен надпис.
КВАЗАР ГЕДЕОКЯН- МАЕСТРОТО
Първа самостоятелна изложба на
ИВАН ИВАНОВ
Влизам вътре, ама вече съм в творчески трепет... То при толкова много "Маестро" очаквам да видя нещо, което ще надхвърли Репин.
Гледам в средата на залата една голяма група хора, а сред тях облечен в черно със сребристо шалче един човек с пухкава, стърчаща на всякъде коса. Доближавам и чувам, как Той говори:
- В творбата ми " Замъглени очи" виждате, как съм наблегнал на ефекта сфумато, като експоненциално-филосфско, емоционално-стратегически, излиза на преден план гносио-социалната, екзистенциална форма на самотата.
Бурни ръкопляскания. Дори една дама с мъжка прическа си вдигна очилата, за да избърше несъществуващи сълзи.
Доближавам се да погледна, и какво да видя... Един розов кръг с две размазани черно-сиви петна. Прав е Маестрото всичко в картината е замъглено, ама направо си е размазано.
- Виждате, също, че съм положил три слоя лак, като средният е матов, за да филтрира и създаде ефекта на триизмерна, хексагонална визия.
Последва едно мощно:
- Уааау!!!
И отново бурни аплодисменти.
Наврях са на 10 сантиметра от платното и... Маестрото, пак беше прав. Онуй, дето висеше на стената изглеждаше, все едно три години е стояло на пек и дъжд, за да добие вид на излющен лак, нанесен от някоя кьорава бабичка.
Зад себе си чувам.
- Виж го тоя профан... Натикал си носа в картината. Сякаш не знае, че художественото разстояние за гледане на картина е един метър, двадесет и пет сантиметра и осем милиметра!!!
Така си е, пълен простак съм.
Огледах и останалите картини и се "възхитих". Имаше жена със седем ръце и четири млечни жлези, която държеше нещо подобно на черпак в една от седемте ръце, ама от заглавието "Розата" разбрах, че е роза.
Имаше и една друга картина "Страст". Там пък беше "жена" с три крака и тъмно петно между тях, вероятно имитиращо окосмен пубис.
Реших да прескоча сектора с мутантите и се прехвърлих на следващия МАЕСТРО. Пък той миличкия облечен, като дъгата. Розови панталони, бледо синя ризка с някакви зелени петна (явно уникат) и бели маратонки. В лицето ми приличаше на женски полов орган, заради брадата "катинарче", а косата му беше с около три литра гел, направо лъщеше, като слънце от прожекторите.
Групата около него също не беше малка, но се открояваше с многото девойки, покрити с татуси, от които нямаше празно място по кожата им и изглеждаха сиво-синкаво-червени. Повечето бяха и с халки на носовете, като биволи.
- Няма да ви говоря много за картината си "Fuck you!!!" Цветовете сами говорят!!!
Последва едно:
- Йеее!!!
И бурни овации с подсвирквания.
Погледнах "творбата"... И другият МАЕСТРО беше прав. На огромно платно, сякаш пиян бояджия се беше търкалял с няколко кофи различни бои върху него.
Огледах и другите "произведения" на Квазар, ми пак същата картинка. Трудно се различаваха едно от друго.
Отчаян реших, да погледна и нещата на "Иванчо Глупака".
Бяха завряни в чупката към тоалетната.
А бе, първа самостоятелна изложба, ама си беше Първа отвсякъде.
Прекрасно нарисуван залез, цветя, портрет на старица, който сякаш ти казваше "смъртта идва, но аз съм жива"...
Докато стоях до самотния и вгледан в нищото Иванчо, зад гърба ми мина Маестро ХАРАЛИН на път към тоалетната и почти се провикна:
- Чудя се, дали да ползвам писоара или да пишкам тук!
Понесе се зловещо кикотене от публиката.
Е, вече не ми издържаха нервите.
- Маестро, според мен, най-добре да си пикаете в гащите, за да си носите воянята си със себе си!
Обърнах се и излязох от залата бесен.
Много ви моля!!! Не ми пишете в коментарното поле "Маестро" 😄
Птича песен… Мразя птича песен!!! Какво ли не слагах на телефона, като мелодия за събуждане. Даже и „O sole mio” в изпълнение на Павароти, ама и него намразих. Направо си е мъка събуждането. Първо повдигам единия клепач и той пада. После другия, въобще не мога, да го повдигна. Накрая с мъка ги отварям и двата и се търкулвам от леглото.
Отивам пълзейки до кухнята, да си направя кафе. Едвам успявам да оцеля цедката и да я напълня с кафе. Половината е по пода. Нагласям я и натискам бутона… Бум, тряс, бам… Едни пламъци и пушек и… Чистак новата, примоционална кафеварка изгърмя. А струваше половин заплата.
Нищооо… Трябва да пия кафе… Кафе… Кафеее… Вземам едно пакетче 3Х1 и му сипвам гореща вода. Найн… Не се разваря и плува отгоре. Почвам да го бъркам… и бъркам… и бъркам…. Не, не се разваря, а ръката ми е изтощена от това бъркане. Отивам в килера, вземам акумулаторния винтоверт, слагам му едната бъркалка на миксера и въртя. След 5 минути водата е бледокафява. Сядам да пия, и гадост… Ми то смърди на препечени кори от бук.
Влизам да си взема душ преди работа. Пускам водата и кеф… Най-накрая ще се разсъня. Сапунисвам си главата и… опааа, водата спря. Явно планов ремонт. Вземам една хавлия, препасвам я, около кръста и бягам отвън на двора, да включа шалтера на хидрофора. Гледам съседката ми маха… маха от терасата. Понеже съм любезен и аз помахах, ама хавлията падна и… Тя, още по-усърдно почна да маха, ама нали очите ми парят от сапуна, не виждам, дали ми маха да отида там или по друга причина. Бързо слагам хавлията, щото отвън е 9 градуса и влизам, да се до изкъпя. Сресвам се, парфюмирам се, слагам стандартното черно облекло, бялата престилка и в гаража. Влизам в колата, натискам бутона за отваряне на ролетната врата и опааа… Нема ток. Не ми се върти на ръка. Тръгвам пеша. Няма и десет крачки да съм направил и от първия двор, съседа ме гледа и ехидно се подсмихва.
- Ко стаа?... Мерджанчето, май не пали, а?
- Не бе Любчо, реших да се по разходя.
Правя още 10 крачки и другият съсед.
- Пешачка, а? Колицата отказа?! Ми аз, затуй не купувам разни скъпи бракми. Глей ма, Опел корса, ама дзвер, пали само, като го доближа.
Върнах са, явно до болницата са 700 метра и ша трябва да се обяснявам на две крачки. Мятам се на колелото и отпушвам с бясна скорост по шосето, като небесен вестител с развята престилка. Да, ама не, докато карам, хората свиркат и се смеят, пък някои и подвикват:
- Даай Докторе, те така требе, ко ша са разпраяш с коли.
- Готин си докторчеее…
- Да ма повозиш, а?!…
Слизам при болницата и изведнъж, шпалир от колеги по прозорците.
- Ко стана, колегааа! Да не ти го откраднаха?
- Спортуваме, а?!
Натиквам колелото във фоайето при охраната и той, клати тъжно глава.
- Докторе… доктореее…
Качвам се на втория етаж и коридора пак пълен до гуша. Всички интимно опрени гъз до гъз, спазват противоепидемичните правила.Чудно тия хора не спят ли?!!! Седем и трийсет е. С мъка ги разбутвам и влизам в кабинета, а след мен без покана се натиква първата бабичка.
- Лягай там, ей сега те почвам. И вдигай дрехите, корема да ти е гол… Казах корема, а не всичко под корема бе жена!!!
- Како…? Ни та чувам бей, докторей. Остарехме и никой ни на харесва.
- Абе, харесвам ви всичките, ама по-облечени и поне един път в годината да се къпете.
- Чух та! Къпах са по-по- миналта седмица.
- Давай.
Сядам преглеждам я, а тя брътви ли брътви. Разказа ми, кога и акала, колко пъти, кво е яла три дни назад, колко газове пуска и че като са наведе пак пуска газове, без да иска и даже са напиквала.Свърших с нея.
Вкарвам другата пациентка. Тя една младичка засукана и с боди. Ей такива пациентки обичам. Три минути си пипа органа, доде намери тия секретни копчета на бодито отдолу. Иска ми се да и кажа „ Госпожице, да ви помогна”, ама съм възпитан и културен.
Отивам пред ехографа и вместо да седна на китайския плъзгащ се стол. Той са плъзга наистина и аз се строполявам с лице заровено в срамните части на пациентката.
Е, какво е това сега...?!
Край
Бай Ставри с царствена походка стигна до брега.Вълните нежно погалиха пожълтелите му дълги нокти на краката. Той се наведе извади протезата си от устата.Преплакна я в морската вода и я сложи отново на мястото и. После се изпъчи и се провикна:
- Моретооо…
Коремът му стърчеше под моряшката блузка, която имаше сиво-синкави райета. Крачолите на дочения му панталон, бяха навити до колената.
Край него мина едно девойче с бански, който представляваше няколко тънки ластика покриващи зърната на гърдите и срамните части. Ставри се обърна и дълго гледа, как щръкналото дупе се движи нагорее…надолуу…
- Бах туй чудо…-и пак се провикна.- Моретооо…
- Цаааревичка… ку-ку-ку-руз… Храна за боговетеее… Мед за устатааа… Който земе ша повтории…
- Ела тука бе, мангал.-викна бай Ставри.
- Баба ти е мангал.
- Колко искаш за таз прокиснала царевица?
- Три кинта дядка.
- Ти да не продаваш дюнер бе…Три леа… Бегай от тука!
- Цаааревичкааа…
Ставри свали моряшката фанелка. Постла я на пясъка и седна.
- У бре…То се ино на котлона седнах.
Корема му се беше надиплил на няколко ката. Имаше убийствен тен, като над розовия шкембак се беше отбелязал потника и ръцете му имаха тъмнокафяв цвят.
Отдалеч се чу нов призив:
- Семките на моретооо…Кой разбира ша ма викааа… Сладки вкусниии…
- Ела бе младеж. Колко искаш за тия червените скакалци.
- Пет леа чичка.
- Ти ко бе… Тука одите, некакви обирджии и продавате, де како намерите по полето за луди пари.Тъй кат ма гледаш дан ги копам тия пари. Аде...
- Туй са скариди бе, селооо… Скаридкитеее… Сладки вкусниии…
До Ставри, едно момиче си постла хавлията и бързо свали блузката . Позавъртя се и гърдите и леко се раздвижиха. Едни такива бронзовиии, обли и пращящи.
Байното остана с отворена уста. Ама чудото не свърши. Момичето свали късите си панталонки и остана, както го е раждала майка. Легна по корем на хавлията.
Ставри тихичко си промърмори под жълтеникавия мустак.
- Моретооо… Тъй ша си стоя тука, до де Господ ма прибере.
Девойката извади една книга с нарисувани целуващи се мъж и жена и се зачете.
Той се подпря на лакти, загледан към хоризонта, където кръжаха чайки и надаваха крясъци.
- Гевречетаа… Кръгла радост за децата…
- Ела тука бе момченце.Колко?
- Два лева господине.
-Земи дери. Един път са ходи на море и нема да мра гладен.
Байното, извади един прокъсан портфейл, вързан с ластик и дълго рови в него, докато извади една монета от два лева и я шляпна в ръката на момчето, а то му подаде гевречето.
Тъкмо Ставри отвори широко уста да захапе и една гладна чайка грабна геврека от ръката му и полетя към водата.
- Мамицата ти морска гарга!!!...Ко ша ям сега?
Отчаян, стана изу си дочените гащи и отдолу почти паднали бяха сивкаво-черни шорти. Понамести ги и с горда стъпка тръгна към водата.
Нагази и почна да пръхти.Тъкмо се беше натопил до раменете и край него на метър профуча един скутер. Без малко да го отнесе.
- Мамица ти, тъпунгер смотан, къде си ръгнал с таз косачка.
Ядосан Ставри излезе. Отръска се, като куче и отиде до дрехите си, ама видя, че панталона му е хвърлен на една страна, пък и девойката „Афродита” я нямаше.
Взе трескаво да рови в джобовете си, но и портфейла го нямаше.
Започна да псува, толкова цветущо, че чак се захлипваше.
Тъй близо половин част кръжа в кръг около дрехите. После се облече и подскачайки по горещия пясък се насочи към шосето. Застана на банкета и взе да маха на стоп.
После се обърна към брега и тихо каза:
- Моретооо…
Край
© Гедеон Todos los derechos reservados