Поредицата "Разказите на различните" е вдъхновена от истински истории. 

Алекс,
28 години

 

    В света съществуват много различния. Всички хора са различни сами по себе си. Всеки е специален, притежава нещо, което го отличава от останалите. Но съществува и безмилостната човешка жестокост. Тя кара мнозинството да отхвърлят онези, които не са като тях. Едва ли не, дори искат да ги заличат от лицето на земята. Ала не могат. И не трябва! Светът ни би бил много по-хармоничен, много по-добър, ако всички живеем в разбирателство. Ако не се делим на групи. Вярвам, че това ще се случи един ден. Може би просто не е настъпил подходящият момент за промяна към по-добър живот.

    Ще започна своята история от там, че имах едно незабравимо детство. Родих се и отраснах в съвсем нормално семейство. Казвам това, защото много хора смятат, че моето различие е заболяване, а някои дори си мислят, че може би е заразно. Колко глупаво само! Нима различната сексуалност на един човек, може да бъде считана за болест? Както и да е… Имах родители, които правиха всичко за мен и за по-голямата ми сестра Виктория. Майка ми беше шивачка, а баща ми заемаше ръководна позиция в консервна фабрика. Не получаваха големи заплати, но никога нищо не ни е липсвало. Винаги се стараеха да ни осигурят всичко необходимо, което ни бе нужно, за да сме щастливи. И успяваха. Винаги. Благодаря им за това!

    Кога осъзнах, че съм различен? Може би още когато започнах да навлизам в пубертетната си възраст. Преди това, си бях съвсем… „нормален”. Учих, забавлявах се с приятелите си, играехме заедно, гледахме филми и т.н. Винаги съм се разбирал чудесно и с момчетата, и с момичетата. Мога да заявя, че наистина вярвах, че имам много истински приятели, които са готови на всичко за мен. Просто оценяваха малките неща, които правих за тях - като например да им помагам с уроците, тестовете по математика и други такива неща, които са съвсем обичайни за децата на тази възраст. Бях наивен. Никога не предполагах, че един ден, ще загубя всичко, което имах.

    След време, хормоните на всички мои връстници започнаха да бушуват неузнаваемо. Беше толкова странно да наблюдавам как всички се променят. Момичета започнаха да харесват момчета, за които винаги са казвали, че са пълни идиоти. А момчета започнаха да се интересуват от момичета, които винаги са обиждали и са се карали с тях. Последваха учудващи за мен сближавания, целувки в училище, дори връзки. А бяхме само на тринадесет! Това ме изумяваше. Не можех да повярвам, че само за едно лято, почти всички мои приятели и съученици са си намерили гаджета. Нямаха търпение да свършат часовете, за да се срещнат с тях.

    А аз бях сам. Не го осъзнавах тогава, но това чувство на самота, започваше да се засилва. Много пъти бях пренебрегван от хората, с които обикновено прекарвах по-голямата част от свободното си време. Никой от тях не криеше, че иска да прекара следобедите с гаджето си, вместо с мен. Очакваха, че ще ги разбера. Но не можех! Не знаех как. Какво означаваше да си имаш гадже?

    Мислех си, че за мен е още рано да срещна момиче в живота си, което да ме промени из основи. Може би все още не беше настъпил моментът, в който да изпитам онзи трепет, за който всички говореха и за който бях гледал във филмите. Но тайно ми се искаше да дойде това време, да се появи това момиче. Не ми харесваше да се чувствам по начина, по който се чувствах тогава. Не исках да бъда сам. Но нито едно момиче досега, не ме привличаше по никакъв начин…

    През един мразовит ден на месец декември, с мои съученици се бяхме събрали в дома на един приятел - Тони, който празнуваше петнадесетия си рожден ден. Присъстваха много непознати за мен хора на това парти. Имаше алкохол, цигари. Признавам, че и аз като всичките си връстници бях изкушен от тях. Не ми харесваха особено, но продължавах да пия и да пуша по купони. Не исках да се отличавам от останалите. Правих това, което правиха и те.

    Рожденикът Тони ме запозна с един свой братовчед, който беше по-голям от нас с две години. Казваше се Цецо. По онова време имах страст, и все още я имам, към песните на Майкъл Джексън. А Цецо също харесваше музиката му. Остана при мен и си говорихме за негови песни, танци, които е изпълнявал и т.н. Разговорът ни вървеше с лекота. Чувствах се странно. Не беше заради алкохола или цигарите. Беше заради самия него. Не можех да повярвам, че… той ми харесваше! Осъзнах го, докато разговаряхме, докато го гледах. Уплаших се. Не можеше да бъде истина! Станах внезапно и си тръгнах от купона, без да кажа нищо на никого.

    Когато се прибрах вкъщи, не исках да се срещам с нашите. Щяха да надушат лесно, че бях пил, а не ми се даваха обяснения. Затворих се в стаята си и мислих. Мислих дълго, защото не можех да понеса това, което се бе случило с мен. Аз харесах онова момче! Бях привлечен от него! Звучеше ми толкова абсурдно, толкова трудно за приемане. Не можеше да се случва на мен. Обвинявах алкохола, че е виновен. Може би бях прекалил и не знаех всъщност какво чувствам, какво мисля. Вярвах, че до сутринта всичко ще е отминало и ще мога да мисля отново на трезва глава.

    След училище излязохме да се поразходим в парка с приятелите ми. Тони, рожденикът, доведе братовчед си, който искал да опознае компанията ни. Господи, онова чувство от снощи не си бе отишло! Когато видях Цецо отново, се убедих още повече, че ми харесваше. Разтреперих се. Не исках да повярвам в това. Какво се случваше с мен? Отново си отидох по странен начин, оставяйки тайфата в недоумение. Приличаше на бягство.

    Прибрах се вкъщи и видях сестра си, която тъкмо си учеше уроците във всекидневната. Тя ме познаваше много добре и веднага разбра по уплашената физиономия на лицето ми, че нещо не бе наред. Вики е по-голяма от мен с три години. Винаги сме се разбирали учудващо добре за брат и сестра. Споделяхме си много. Прикривахме се в прегрешения, за които знаехме, че ще си отнесем мъмрене от родителите.

    - Какво ти е? Говори с мен! Кажи ми, ако нещо те тревожи! Знаеш, че можеш да ми имаш доверие.

    Не бях сигурен дали трябва да го правя. Не знаех дали е подходящия момент за това. Казах ѝ, че всичко е наред и се прибрах в стаята си.

    В продължение на седмица се преструвах на болен, за да не ходя на училище. Казвах, че ме боли коремът, че ми е замаяно и залитам, когато стана от леглото. Прегледа ме личният лекар и препоръча да остана за известно време у дома, докато се почувствам по-добре. Това беше чудесно за мен! Така и направих. Не ставах от леглото, макар, че не се чувствах зле. Това, което ми имаше, не можеше да се излекува с лекарства или с операция. То беше и е част от мен! Просто ми бе нужно време, за да го приема. Да осъзная, че до края на живота си ще живея с това. Трябваше да приема, че съм различен!

    След няколко дни сам пожелах да говоря със сестра си. Отидох в нейната стая и седнах на леглото ѝ. Тя ме погледна угрижено и се настани до мен.

    - Искам да говоря с теб – казах ѝ аз.


    - Можеш да ми се довериш за всичко. Знаеш го – хвана ръката ми тя.

    Знаех го, но имах нужда да го чуя отново. И започнах да говоря. Разказах ѝ всичко. Разказах ѝ за купона онази вечер, за момчето, с което се запознах и за това, което почувствах. Казах ѝ също, че на следващия ден съм го видял отново и това чувство не си бе отишло. Не можех да ѝ обясня какво точно съм почувствал, защото не можех да го направя дори пред себе си. Нима бях влюбен?

    Тя остана без думи. Успях да прочета в очите ѝ колко бе объркана. Но въпреки това, се стараеше да ме разбере и да ми каже най-подходящите думи, които биха ме успокоили. Които биха ме накарали да се почувствам по-добре.

    - Това, което се случва с теб – започна тя, след известно мълчание – не е толкова странно. Има десетки милиони хора по света, които имат различна сексуална ориентация. Мъже харесват мъже и жени, които предпочитат да са с жени. Нужно ти е време, за да приемеш, че си… различен. Но в това няма нищо лошо. Не е нито болест, нито нещо, от което би умрял. Дори мога да кажа, че е нормално в наши дни. Сексуалността не те определя като човек.


    - Но защо на мен? Не искам да съм такъв!


    - Никой не избира какъв да бъде. Трябва да го разбереш. И трябва сам да избереш какъв да бъде животът ти. Или ще приемеш това, което си и ще живееш така, както ти се иска, борейки се за собственото си щастие. Или ще потискаш истинските си чувства и желания, ще живееш живот, който само би те карал да страдаш, отричайки се от себе си, за да можеш да се слееш с останалите.

    После ме прегърна и не каза нищо повече. Осъзнавах колко бе права. Думите ѝ бяха толкова верни! Така се радвах, че говорих с нея. Определено тя беше човекът, който ми помогна наистина много, за да приема себе си и да осъзная какъв живот искам. Макар да знаех, че ще бъде трудно. По-точно предполагах, че ще бъде трудно, но не чак толкова…

    Реших да започна да се образовам по темата за хомосексуалните хора по света. Осъзнах, че не бях сам, имаше милиони, които бяха като мен. Историята е изпъстрена с велики личности, които не са криели своята сексуална ориентация. Те са били владетели, воини, вдъхновители. Дори много от днешните идоли в музиката, киното, литературата и всички сфери на живот са такива! Попаднах и на информация, в която пишеше, че християнската религия отхвърля гей хората. Това за мен беше ужасно. Семейството ми бе много вярващо, почитащо традициите и религиозните празници. А това означаваше, че аз ще бъда отхвърлен от Църквата, от Бога, в който съм вярвал винаги. Разстроих се. Не знаех какво да правя, защото имах нужда да вярвам, че съм закрилян, че има по-висша сила, която ми помага. Но разбрах, че според писанията, тази висша сила, не би ми помогнала, а дори напротив – би ме прокудила!

    Пропаднах в тъмна дупка, в която не влизаше и лъч светлина. Не бях сигурен накъде да тръгна, не знаех какво да правя, за да бъда спасен от този мрак, който цареше около мен. Искаше ми се поне за миг да видя пред себе си какво ме очаква. Но не виждах нищо. Само знаех, че съм различен, че съм сам. Единствената светлина за мен бе, че имах сестра си, която ме подкрепяше и ме разбираше. Това ме караше да вярвам, че и другите хора, които обичах, ще реагират като нея. А дали щеше да бъде така?

    Минаха няколко месеца, през които бях по-затворен в себе си откогато и да било. Завърших училище, мина лятната ваканция. Един ден разбрах, че Цецо учи в гимназията, в която бях приет. Срещнахме се случайно в коридора. Говорихме си общи приказки, питаше ме дали ми харесва училището.

    - Имаме си фен клуб на Майкъл Джексън – подсети се да ми каже той. - Събираме се всеки понеделник в помещението до закусвалнята пред училището. Добре дошъл си!

    Реших да отида и да видя какво правят там.

    Хората в клуба не бяха повече от двадесет. Все млади момчета и момичета, които слушаха музиката, която и на мен ми харесваше. Почувствах се като сред свои. Досега никой от моите връстници не беше слушал Майкъл Джексън, но ето, че се срещнах с такива. Благодарение на Цецо.

    Срещата на феновете не продължи повече от час. Обсъждаха се разни публикации из медиите за нашия любимец, за песни, които биха могли да бъдат включени в училищно събитие, което предстоеше. Общо взето нищо интересно за повечето хора. Но на мен ми хареса този клуб. Хареса ми и... заради него. Заради Цецо. Прекарах малко време с него. След срещата на клуба, той ме помоли да остана, за да му помогна с окачването на няколко плакати, с които да прикрием пукнатините по стените в залата. Разбира се, че приех! Всички останали си отидоха, а ние се заловихме за работа.

    Гледах го и си мислех за много неща. Дали беше като мен? Дали беше случайност, че се срещнахме в гимназията, че ме покани в клуба, че именно мен помоли да остана да му помогна? Усещах, че ми харесваше все повече и повече. Това бе по-силно от мен. Когато приключихме с плакатите, Цецо започна да ми говори за една школа, в която танцували момчета и момичета. Предложил им едно парче на Майкъл Джексън, на което биха могли да изпълнят нещо. Аз го слушах в захлас и без да усетя как, се приближих толкова близо до него... Само за миг устните ми се докоснаха до неговите. И го целунах.

    Той побърза да ме отблъсне назад. Гледаше ме толкова объркан. Не каза нищо. Посочи ми вратата, а това беше по-ясно от всички думи. Пожела да си отида. Не ми се искаше да влоша нещата повече и го направих. Махнах се от там много бързо, отнасяйки със себе си разочарованието, че съм се заблудил и съм допуснал голяма грешка. Но как можех да различа сред толкова много хора, кой е като мен и кой е… нормален?

    Следващият ден беше кошмарен. В училище всички ме сочиха с пръст, подиграваха ми се, обиждаха ме, смееха ми се в лицето. Не можех да мина спокойно по коридора, защото момчетата ме блъскаха, момичетата се хилеха на висок глас в лицето ми. Цецо беше разказал на свои приятели за случилото се, а те на други и накрая почти цялото училище знаеше, че съм го целунал. Моите приятели също. Попитаха ме дали е истина. Аз не потвърдих, но и не отрекох. Те сами си направиха изводите. Не казаха нищо, а просто се махнаха от мен, сякаш бях заразен. Никога повече не пожелаха да се доближат. Не ме потърсиха, не отговориха на обажданията ми. Дори се случваше да ги видя и да ги поздравя на улицата, но те се правиха, че не ме познават. Това ме нарани наистина много. Вече бях изгубил приятелите си, ако мога да ги нарека въобще така. Сестра ми казваше, че ако са ми били истински приятели, не биха ми обърнали гръб. Но те направиха точно това.

    След случилото се, за мен се разнесоха много клевети. Съучениците ми си измисляха какви ли не глупости, за да се смеят на мой гръб. Нагрубяваха ме при всяка удобна ситуация. Нападаха ме. Престоят ми в училище всеки ден беше един непоносим тормоз. Веднъж дори няколко момчета щяха да ме пребият след часовете, но за щастие се появиха учители, които разтуриха сбирката. Виждах често Цецо по коридорите, който се разхождаше с едно момиче. Държаха се за ръце и той се опитваше да ми покаже по всякакъв начин, че са гаджета и че въобще даже не се интересува от мен. Исках да спра да уча или поне да се преместя в друга гимназия. Споделих това с родителите си, но те не можеха да ме разберат, защото не знаеха какво се случваше там. А сестра ми все ме подканваше да им кажа истината. Боях се да го сторя.

    Една вечер, докато цялото семейство се хранихме, баща ми ме попита:

    - Истина ли са слуховете, които се носят за теб в училището?

    Стъписах се. Не знаех откъде бе разбрал, но той ми обясни, че е говорил с директора, за да разбере какво ме кара да искам да се преместя. Гледаше ме строго, а майка ми - в очакване да чуе отговора ми. Сестра ми беше напрегната. Признах пред родителите си. Казах им, че съм гей. Те мълчаха дълго време. Това ме убиваше. В крайна сметка последваха викове, заплахи, дори погнуса от това, което бях. Всички онези образи, които медиите лансираха на гей хора по телевизията, онези провокативни артисти, търсещи внимание и незначителните личности, парадиращи по всякакъв начин със сексуалната си ориентация, показваха най-пошлата и погрешна представа пред обществото за това какво е да бъдеш гей! Смятам, че това повлия много на родителите ми. Те се обвиняваха, че вината е тяхна. Опитвах се да им обясня, както и сестра ми, но те не искаха да ни послушат.

    Баща ми се отрече от мен. Не искаше да ме вижда повече. Майка ми не направи нищо, за да му попречи да ме изгони от вкъщи, което означаваше, че бе съгласна с него. Бях съкрушен. Сестра ми плачеше. Но не можех да направя нищо. Собствените ми родители се отричаха от мен, защото бях различен! Естествено, баща ми е имал планове за мен, както всеки един баща към сина си. Но сега беше разочарован. Никога нямаше да ме види такъв, какъвто си бе представял, че ще бъда.

    Събрах си малко дрехи, взех спестяванията си и отидох при баба ми, която живееше в другия край на града. Тя се изненада, когато я помолих да остана при нея за известно време. Но въпреки това ме прие, без да иска обяснения. Неведнъж звъня на родителите ми, за да ги попита какво се е случило, но те ѝ казваха само:

    - Тийнейджър е и като всички останали на неговата възраст, понякога е непоносим. Не приема нищо от това, което му казваме. Той сам реши да поживее малко при теб, за да сме далече едни от други. Това може да помогне, за да не се изпокараме вкъщи.

    Престоят ми при баба продължи докато завърших гимназия. Родителите ми дори веднъж не пожелаха да ме видят. Сестра ми ме посещаваше всеки ден, казваше ми какво се случваше вкъщи. Тя вече беше завършила. Започна да следва и си намери работа. Дори имаше годеник и скоро щяха да се женят.

    Аз бях сам. Имах прекалено много време да обмисля ситуацията, живота си. Осъзнах, че да кажа истината бе моето самоубийство. Бях изгубил всичко – приятелите си, семейството. Но трябваше по някакъв начин да се преродя от пепелта и да започна живота си начисто. Бях решен да не позволя на самотата да ме убие. Исках да променя всичко, исках да бъда щастлив! Като всяко човешко същество!

    Напуснах родния си град и се преместих в столицата. Не познавах никого, не знаех къде да отида. Потърсих си работа. Беше много трудно да си намеря такава, но не се отказвах. Накрая ме наеха в едно заведение за бързо хранене. Помолих собственика да ми предложи място, където бих могъл да отседна, без да давам много пари. Той ми каза за една възрастна жена, която отдаваше стая от къщата си под наем. Беше тясно и занемарено. Искаше малко пари, а това като за начало ме устройваше. Бързо свикнах с работата. Заплатата ми не беше голяма, но ми стигаше да покривам разходите си. Често пъти спестявах от парите за храна, защото от заведението ми даваха това, което оставаше от деня. Без да осъзная, бях започнал нов живот. Справях се напълно сам.

    Признавам, че ми липсваха близките. Със сестра ми се чувахме по телефона, обаждах се и на баба почти всеки ден, докато не почина. Но родителите ми не пожелаха да чуят нищо за мен. Никога не ме потърсиха.

    На следващата година, сестра ми се омъжи. Покани ме на сватбата и аз не мислех за нищо на света да я пропусна. Там видях майка си и баща си. И те ме видяха. Искаше ми се да изтичам при тях, да ги прегърна. Но те стояха непоклатими. Гледаха ме безмълвни. В очите на майка ми блестяха сълзи, а баща ми бе със студено изражение на лицето. Не направиха нищо. Дори не се доближиха, за да ме поздравят. Реших, че може би не са готови да ме приемат. Не исках да прибързвам и да отивам при тях. Останах на мястото си, а те се преместиха. Почувствах се толкова зле. Сякаш ме мразеха. Сякаш не искаха да им бъда дете. Това ме разстрои много.

    След няколко месеца си намерих друга работа. И до днес работя в едно популярно заведение като барман. Получавам добри пари и бакшиши, достатъчни да си плащам наема на малкия апартамент, който си наех. Запознах се с много хора като мен. Те ми помогнаха да повярвам, че не съм сам в този свят.

    В бара се срещнах с човек, който бе преживял подобна на моята история. Той е много ерудиран, университетски преподавател. Харесахме се още при първата ни среща. Имаме връзка, която ме кара да се чувствам щастлив. Вече не съм толкова самотен. Имам опора в живота си. Човек, на когото мога да разчитам за всичко. Човек, който ме чака всяка вечер да се прибера вкъщи. Гледаме филми заедно, готвим, пътуваме, срещаме се с приятели. Не обичаме да показваме пред всички какви са взаимоотношенията ни. Винаги са ме отблъсквали публичните демонстрации на любов. Това е нещо лично, което не се нуждае от публика. Дори не смятам за редно „нормалните“ двойки да се натискат по пейките в парковете, където всички да ги гледат. Не обичаме парадите, не посещаваме гей барове и т.н. Не всички хора като нас търсят начин да изразят сексуалността си пред целия свят. Нима това е първото, което трябва да научат останалите за теб? Смятам, че на първо място всички ние сме личности със своите качества, професии, копнежи, мечти. А това до кого си лягаме вечер, няма никакво значение!

    Сестра ми е щастлива, а това прави и мен щастлив. Много често се виждаме с нея и съпруга ѝ. Ходим си на гости, дори си организираме съвместни пътувания, събираме се на празниците. Наскоро им се дори дъщеричка, която обичам безкрайно много. Но все още изчаквам родителите ми да приемат това, че съм различен. Да ме разберат и отново да ме накарат да се почувствам като част от семейството им.

    Не мислете, че съжалявам за нещо. Вече не. Дори напротив – радвам се, че избрах този път. Знаех, че няма да бъде лесно, но е по-добре, отколкото да съм цял живот нещастен, потискайки истинското си аз и живеейки в лъжа. Именно това, което ми се случи, ми помогна да разбера кои са хората, които наистина държат на мен. Хората, които могат да видят мен самия, зад всички етикети и стереотипни образи, които обществото ни лепи, заради различната сексуална ориентация, заради цвета на кожата, заради някой физически недъг. Успях също да науча, че да бъдеш себе си, независимо дали си различен или не, да се бориш за постигането на мечтите си, е най-нормалното нещо за един човек. Който се отрича от себе си, за да не бъде отхвърлен, е обречен на живот, изпълнен с мрак и нещастие. А какъв живот би бил този?!

    Сигурно някои от вас ще се запитат дали все пак вярвам в нещо, в някоя велика сила, която бди над мен. Да, вярвам. Вярвам в един по-милостив Бог от онзи, който Църквата ни представя. Вярвам в Бог, който приема всички слаби и угнетени при себе си, за да им дава сили, да ги обича и закриля. Смятам, че когато си добър човек, който не лъже, не краде, не наранява никое живо същество и т.н., заслужаваш да бъдеш приет, обичан и щастлив не по-малко от когото и да било друг на този свят!

Август, 2012