Отварям вратата на стария апартамент. Усещам аромат, аромат който ме завръща в отминалите ми години и ми шепне "спомни си". Нищо не се е променило. Всичко си е същото. Аз съм същата и вече друга. Книгите стоят подредени по рафтовете, потънали в прах, записките ми стоят разхвърляни по бюрото. Надраскани листи, счупени моливи, изхабени гуми и онзи стар аромат на миналото, който не може да бъде проветрен или забравен. Който винаги мислено ни връща назад. 
   Усмихвам се при мисълта за първите ми творчески години. Докосвам се до бюрото- първите ми опити като писател стоят разпръснати. Можех да подреждам мисли за пърхането на пеперуди, за света...  и после... пак да ги разхвърлям на всички посоки. Имах големи мечти, исках да бъда запомнена. Живеех с желанието да стана писателка, да бъда обичана и... го направих. 
  Бленуваната ми мечта, съкровените мисли, личните тайни и невъзможните ми желания ме тласнаха да търся "Голямото може би" както бе го нарекъл френският писател Франсоа Рабле. Макар и дете мечтаех да стана известна, да оставя моя отпечатък в живота, да остана запомнена.
  Пишех. Докато връстниците ми искаха от родителите си ново колело, смартфони и всякакви модерни технологии, аз желаех книги. Четях и преживявах историите на героите - истории, които се превръщаха в мое ежедневие и ме научиха да живея и да се наслаждавам на всеки един нюанс, който ми поднася живота. Живеех с приключенията на Пипи Дългото Чорапче, всяка нощ се впусках в света на Шехерезада и изживях огромната и красива любов на Ана Каренина и граф Вронски. Те бяха запомнените от живота, живееха на белия лист. Исках и аз да бъда такава - запомнена. 

   Може би с малко талант, огромна труд и късмет успях да се издигна. Сблъсквах се с живота. Бях събаряна и успявах да се изправя. Съдбата ми отнемаше, но съща така и ми даваше много. Въпреки всичко, аз успях да сбъдна мечтата си- създадох семейство и приятелства, станах известен и уважаван писател. И сега е някак реално. Приемам успеха като нещо естествено, споходило ме, като мое ежедневие. Но и се страхувам, страхувам се ужасно от забравата, тя е тежка болест за писателя.
  Мечтая да се върна назад във времето. В онези глупави, наивни, детски години, когато мечтаех да бъда запомнена от белия лист. Разбрах, че смисълът е в пътя и в сбъдването, в усилията и в трудностите, смисълът е в мечтането. Без мечти сега нямаше да съм никоя. Ако нямах желание и търпение, ако се бях отказала още при първата трудност, сега щях да бъда обикновена, незапомнена. Не само хората нямаше да ме знаят, но и белият лист щеше да остане недокоснат от разпилените ми мисли. И сега, докато стоях по средата на старата ми стая, знаех, че няма връщане назад. Накъде да поема?
  Животът ми предостави различни възможности. Да остана запомнена от читателите, да бъда известна. Жадувала съм за това от дете, но с времето осъзнах, че именно известните са най- самотни. Можех също така да се отдам на творчеството си, което винаги е присъствало и е било част от мен. Ще изграждам светове, в които ще пърхат пеперуди, ще пиша за безкрайните мечти. За любовта между деня и нощта- как луната умира всяка сутрин  в топлите прегръдки на слънцето. Ще размахвам перото превърнало се в магическа пръчка и ще предавам всичко, което виждам на белия лист, който винаги е бил моето единствено убежище. Ще се вдъхновявам от страданието и болката, ще ги превръщам в щастие и любов чрез думите.
  Животът е една непрестанна въртележка в лунапарк. Малко са хората, които се престрашават да се качат на нея и да се насладят на емоцията, чувствата и всичко, което им се поднася. Има и такива личности, които се качват на пъстроцветната въртележка наречена- Човешко съществуване. Доста често някои се предават, други се справят до определен момент, а има и такива които издържат до края. Аз съм една от тях, желаеща да остане на люлката до край.
  Запомни моите мисли, вятъра  косите ми, пърхането на пеперудите, първото ми влюбване... Онова първо влюбване, което и до ден днешен остава заключено в сърцето ми макар и след толкова години. Запомняме неща, които са важни за нас и към които се привързваме -  спомените, които събираме в един стар шкаф някъде дълбоко в нашето съзнание. Въпреки всичко аз се радвам на едно, че съм запомнена не само от моите близки и от живота, а и от белия лист, моят най-голям спомен.