- Добре, че аз знам. Идиот такъв! А какво щеше да правиш, ако не бях дошла?! – казах аз и отново му шибнах един зад врата. Той си затрая.
- Какво да правя? – явно беше приел факта, че е сгазил лука и сега се държеше като дете, което е хванато да прави беля.
Край с нахакания тийнейджър. Точка за мен.
- Повтаряй думите след мен! – казах аз и сложих ръка върху неговата, за да направлявам движенията му. Иначе нищо нямаше да свършим.
Отне му десет минути да свали заклинанието, но накрая се справи. Успя да прескочи бариерата, само че доста кожа остави по бодливата тел. Обаче прескочи. Ако не се забърка в някоя каша, може да стигне далеч. Просто сега се беше гипсирал от страх. Целият беше вир-вода и трепереше.
- Сядай на кревата! – изкомандвах аз и той се подчини.
Отидох да отворя вратата и заварих пред нея Глухарьов с насочен пистолет, а до него уплашената майка. Колко ли време се бях бавила, та той е тръгнал да избива ключалката с изстрели. И още по-лошото: как точно е успял да убеди майката, че това е единственият изход? Когато ме видя здрава и читава, той въздъхна и свали оръжието, а като видя момчето с печален вид на леглото изръмжа като диво животно, заобиколи ме и преди да успея да го спра, перна момчето по главата с дръжката на пищова. Майката изпищя и се хвърли да го защитава, но аз й препречих пътя и я изблъсках вън от стаята.
- Не се бъркайте! – просъсках аз. Тя ме гледаше като обезумяла. – Той заслужава урок! – допълних.
Тя не възприемаше много, но погледът ми ще трябва да е бил особено лош, защото отстъпи. Всички Различни знаят, че е самоубийство да се опъваш на някой с по-висок ранг, особено ако е бесен.
- Той е добро момче! – проплака тя жално в опит да ме умилостиви.
- Което едва не Ви уби, впрочем и нас също, с Пръстена на Шааб! – просъсках аз. – Има нужда от добър урок преди да стане някоя играчка-плачка. Връщам се обратно да озабтя колегата, а Вие ще стоите тук и ще кротувате, ясно ли е? – вече бях повишила тон. – Всяко Ваше действие против нас и в негова защита ще го смятам като нападение над сътрудник на Патрула!
Тя кимна. Май ме разбра. И послушно отиде обратно в хола. Аз се обърнах и видях, че Глухарьов е опрял пищова под брадичката на момчето и го е стиснал за врата. Младият маг Първо равнище що не се беше изпуснал в гащите от ужас. Честно казано, разбирах го – от цялата ситуация излизаше, че момчето няма баща. Затова всеки възрастен мъж, особено ако може и прилага физическо насилие, прави сериозно впечатление. А ако физическото насилие е предназначено за теб – съвсем. Едно съм аз – кльощавата девойка, па макар и Висш маг – ама друго си е едрият и бесен мъжага, който те почва с каиша от вратата. А в нашия случай Глухарьов го беше почнал с пищов и беше прекарал последния половин час в обмисляне на това как точно да му строши кокалите. И сега явно беше пристъпил към дела, защото веждата на момчето вече беше спукана, също както и устната му. То обаче не се съпротивляваше, въпреки че приличаше на излязло от боксов мач. Явно беше твърде уплашен от милиционера. Признавам, и мен ме плашеше Глухарьов като побеснее така. Не го бях виждала такъв. И искрено се надявах никога да не видя този обезумял поглед насочен към себе си. Точно затворих вратата зад себе си и той свършваше изречението:
- Ако пак разбера, че си тормозил майка си, или че си крал, или нещо подобно, ще те размажа на тая стена, ясен ли съм!!! – последното беше креснато в лицето на момчето.
То беше толкова ошашавено, че не отговори. Затова Глухарьов го перна по слепоочието с пищова. Не разбирах достатъчно, че да преценя дали предпазителят е свален или не. Така че и на мен косата ми настръхна леко.
- Ясен ли съм?! – повтори той с тих леден тон. Момчето кимна.
- Да.
- Да, другарю милиционер – поправи го той със същия леден тон.
- Да, другарю милиционер – повтори послушно момчето и ме погледна много жално.
Явно очакваше аз да го спася. Или пък си мислеше, че аз съм го омагьосала човека, който го плашеше и го ползвам да ми върши мръсната работа. А всъщност аз нямах нищо общо – милиционерът си действаше по своята си напълно свободна воля. Но все пак всяко нещо си има граници. Не бяхме дошли да го пребиваме, макар че много ми се искаше. Глухарьов се обърна към мен. Аз поклатих глава и той пусна предпазителя (една част от мен изстина – той беше заплашвал дете със зареден пищов! При това със свален предпазител...) и го прибра в кобура. Вдигна ръка заплашително към момчето и то, маг Първо равнище или не, се сви на кълбо в другия ъгъл на леглото. Все пак беше още дете, колкото и да се прави на пораснал. Какво нещо прави един едър мъж! Аз и да искам, трудно ще постигна подобен ефект.
След това стана и се наведе заплашително над него. Момчето се опита да се слее със завивката. Неуспешно.
- Ще върнеш всичко, което си крал, ясно ли е? – момчето само кимна ужасено.
- И никакви въздействия над майка ти повече. Това се наказва по Договора много строго – допълних аз от вратата.
От една страна ми беше жал за малкия нехранимайко, но от друга беше получил добър урок. Така че, в интерес на педагогичния ефект, реших да бъда сурова с детето. Гаменчето, де. Глухарьов сложи ръце в джобовете и ме погледна. Милиционер, следовател в униформа в детска стая – и въпреки това пак всяваше респект. Това ще да е дарба някаква. Аз, примерно, не всявам респект никъде. Учудих се, но погледът му беше пълен с умора, все едно цял ден е мъкнал камъни.
- Ще говориш ли още с него? – попита той делово и кимна към момчето, което все още се свиваше на кревата.
- Не, като гледам добре сте си поговорили – заключих аз като се стремях да не прихна.
Глухарьов кимна и излезе. Аз нарочно изостанах. Нарочно, защото имаше още нещо, което бях забравила да кажа на моя първи „клиент“.
- Ако още веднъж разбера, или дочуя, че си се опитал да бъркаш в съзнанието на майка си, или на който и да е друг Различен... – започнах аз бавно и тихо, – ще напиша рапорт до Нощния патрул и ще те пратят в ТВУ. Разбрахме ли се?
Момчето кимна, но любопитството надделя над страха. И той попита, точно когато отварях вратата да си ходя.
- Различните нямат такива! – звучеше така, все едно се опитва да убеди сам себе си.
- Имат – отвърнах аз най-спокойно, вече на отворена врата. – Преподавала съм там цял срок. Още едно провинение и оставаш там до 12 клас. Но ти няма да се провиняваш повече, нали? – той поклати глава в знак на отрицание.
- Няма, обещавам. А Вие нали няма да ме дадете на Трибунала?
- Не, засега – отговорих аз и затворих вратата.
Нека поседи малко сам с вината и страха си. Да осмисли случилото се - обикновено има много педагогичен ефект.
Отвън Глухарьов успокояваше нещо майката в хола. Ако съдя по канцеларския език, явно й обясняваше, че всичко е по устав и прочее. Не дадох ухо, а просто се насочих към закачалката да си взема палтото. Приключихме тук и нямах намерение да се занимавам повече с тия двамата. Надявах се да сме уредили нещата и без Патрулите, но ако тая цъфнеше в кабинета втори път, със сигурност щях да предам доклад.
Глухарьов ме забеляза, че се обличам и последва примера. Майката дойде при нас в коридора.
- А сега какво ще стане? – попита тя празното пространство между нас с Глухарьов. Ето откъде синчето беше наследило тая черта...
- Нищо – отговорих аз. – Подайте оплакване в Патрула, ако продължи с простотиите, макар че много ме съмнява.
Омотах шала около врата си закопчах палтото.
- И му спрете джобните за известно време. Дръжте се така, все едно е наказан. – додаде Глухарьов над главата ми.
Майката кимна и ни изпрати до стълбищната площадка без да каже дума повече от дежурното „довиждане“. Мълчаливо слизахме надолу по стълбите, но усещах, че Глухарьов много иска да каже нещо. Просто по някаква причина изчакваше. Когато седнахме в колата не издържах:
- Изплюй камъчето!
Той ме погледна накриво, преценявайки ситуацията и избухна:
- Ти нормална ли си?
- Аз съм Различна. Уточни – отговорих аз, без да искам с неговия леден следователски тон.
Той вдигна вежди, но продължи да вика:
- Защо се направи на герой, а? Какво се бяхме разбрали? Да не правиш глупости!
- Не съм правила глупости – възразих аз, вече с нормалния си тон. – Наистина – добавих, защото по погледа му личеше, че изобщо не ми вярва.
- Знаеш ли какво ми мина на мен през главата през ония 45 минути?! – кресна той и удари с юмрук по таблото. Подскочих. – Ти изчезна и аз реших, че...
- Съм се затрила някъде.– довърших аз. – Спокойно, има много неща, които не знаеш и не разбираш за Различните. Влизането в Сумрака е едно от тях.
Той отново удари с юмрук по таблото, тоя път с другата ръка, и се намръщи.
- Виж сега – започна той мрачно след малко, – имам сестра на твоите години и бих дал и живота си да я предпазя.
Нещата почнаха да ми се изясняват...
- И затова сега се опитваш да предпазиш мен, все едно съм ти сестра – заключих аз.
Той кимна, беше като буреносен облак.
- И фактът, че днес аз трябваше да направя нещо, което според теб е безумно опасно, както и това, че нямаш никаква възможност да го направиш вместо мен те е побъркал, права ли съм? – той отново кимна.
- Слушай Сергей - продължих след малко, – имам само две сестри. Нямам нищо против да имам голям брат, който да ме пази, щом ти искаш да поемеш тая роля. Обаче, когато работим това ще ти замъглява съзнанието. Ние сме партньори, не сме семейство. Няма смисъл. Вярвай ми, мога да се грижа за себе си – тук реших да преиграя малко и да го потупам по рамото.
Той, за моя огромна изненада, ме прегърна. Не се отдръпнах.
- Не съм толкова сигурен, че можеш да се справиш с някой крадец дори – промърмори той със съмнение. – А партньорът ти е повече от семейство, защото животът ти е в неговите ръце – добави след малко.
- С голи ръце – не, но с магия мога да се справя и с взвод военни – отговорих аз.
Хубаво беше да усещаш, че някой иска да те пази. Може би не е чак толкова лошо да имаш по-голям брат.
- Ще се измитаме ли от тук, или още ще седим, в такъв случай? – попитах аз като се дръпнах от него.
Беше крайно време да прекратим драмата.
- Викам да се измитаме. – отговори той по-ведро и запали двигателя.
Колата изрева и не след дълго вече се тътрехме по междублоковите улици. Погледнах часовника си – минаваше шест. Нима сме стояли три часа тук?!
- Не ми се връща обратно в отдела – заключи Глухарьов докато завиваше към по-голямата улица.
Не съм от тоя район и нищо не ми говорят имената.
- Нито пък на мен – отговорих аз, докато зяпах безцелно през прозореца. После се присетих... – Сергей, слушай...
- А? – отговори той, явно беше зает с някаква маневра.
- Може ли да минем през някой супермаркет на път за дома ти? – той едва не натисна спирачката насред кръстовището.
Ето ЗАТОВА не говоря много, докато някой шофира.
- Ти да не ми четеш мислите?! – попита той втрещено, докато се изнасяше сподирян от клаксоните на другите участници в движението.
- Този път – не – информирах го аз. – Просто предположих. Пък и освен това и аз имам нужда от бира след днешните събития. Само че ще ми трябват и два-три шоколада.
- Ти не си ли на диета? – каза той през смях.
За мъжете, ние сме постоянно на диета. Не че не са прави...
- Не, просто Сумракът тегли захарите от кръвта. Трябва да презаредя с бензин – казах аз, към второто той вече се хилеше над волана.
© Бистра Стоименова Todos los derechos reservados