РЕЙС

Две сърдити баби се качиха в рейса. Коментираха последния епизод на обедния сериал. От тях дочух, че Хуан не е син на дон Фернандо, а на дон Габриел. Очакваше се с голямо нетърпение утрешната серия, в която наистина щеше да се разбере дали наистина Марсия е сестрата на Лаура.
Ех, живот, живот! И аз искам „смешното” ни битие да е сапунен сериал! Ето – може да има разочарование и злоба, може да има злодеи и лицемерие, но ако си от добрите – винаги ще оцелееш. И най-важното, ще се ожениш щастливо и ще имаш много пари. Много! Дори и да си грозен и непривлекателен, ако си от добрите в някоя 200-серийна продукция от Латинска Америка, ще си богат! И щастлив!
Едната баба седна до една жена на средна възраст. Сигурно беше някоя от „хайлайфа”. Имаше силен грим и стилна прическа по последните модни тенденции. Дружката на вече седналата баба, пък се настани до някакъв младеж на около 16 години.
Наконтената дама изцъка тихо в знак на неодобрение, че до нея стои бабата. Може би щеше да не й е приятно да става, за да й направи път, когато дойде спирката й.
Всъщност изцъка и младежът. Той не чуваше бръмченето на рейса, защото беше „забол” в ушите си слушалки. Май че бяха „ Sony”. И то последен модел. Сигурно ги е спестил от закуска тези пари, за да си ги купи. Да бе!? Не на мен тия! Че мама и тати за к’Фо са?! Ми да „д’Ъге”! Да купуват ‘сичко! Нали тря’ да сме натокЪни, изтупани и да сме фешАн!
Момчето стана, при което бабата, без да иска, го настъпи. „ Я по-леко ма! 200 лева са тия кецове! Дъртачка смотЪна!”.
Как звучи това? Познато, нали? Ами като го чуваме всеки ден…
Бабата стоя неподвижна, явно се беше уплашила. Но когато момчето слезе на спирката си, с другата баба започнаха да обсъждат:
„Еей такова е новото поколение… Ако щеш! То не е свобода, то – сЛободия! Не знаят да те уважат! Оня ден ги гледЪм – насядали на пейката пред блока и пушат и краката си строили, баш на тФа дет’ се сяда!”…
„Коконата” от хайлайфа извади малко огледалце от чантата си и започна да черви устните си. Първо някакво розово червило. После, такова, как му се вика, ъ-ъ… гланц! Оправи палтото си, прибра всичките си козметични „разкрасители” и се обърна към прозореца, който я отблъсна на мига. Все пак не беше чистен от много отдавна, а и на всичкото отгоре беше наплют от мухите!
От отзад се приближи господин със солидно тегло. Миришел е явно на евтин алкохол, защото когато се приближи до едно момиче, то направи физиономияТА и започна да го коментира с приятелката си, а беше много лесно да се чуят думите „Тоо кА сЪ е натряскЪл!” А след това - смях. И пак смях…
Това въпросното момиче пък явно отиваше на училище, защото носеше найлонова торбичка с размери 10 на 15 см, в която, както се сещате, нямаше учебници, а гримове. А, прощавайте – имаше някаква тетрадка от 20-тина листа, сигурно по „всичкология”. „Таа по география, е е***и УФцъта! Казала на Герито, че ще ме изпитва… Щот’ аз сЪ чỳпих оня път...”
Контрольорката минава сигурно за 20 път за проверка: „Не ме интересува, че имаш карта, трябва да ми я покажеш!”… Малкото момченце се стресна от нея и започна да търси картата си за рейса по вдички джобове. „Ама тая карта не е валидна, не можеш да пътуваш така! Дай пари за билет или те свалям!”…
Картата му беше валидна. Виждаше се ясно, че е за този месец и, че не е изтекъл срокът й. Ами ако майка му не му беше дала пари за училище, с какво щеше да си купи билет?! Извади от джобчето си някакви монети. Контрольорката направи такава физиономия, сякаш някой я бе напсувал. „Я не ми ги давай тия жълти стотинки, аз да не съм ти касичка!?…”
„Ама, извинете, мама ми ги е дала така, защото нямаше други... иначе са точно…”
„Ооо, Божеее, писна ми вече от такива” – преброи парите му и се заинати, че липсват 3 стотинки. Детето не знаеше как да реагира. Потръпна и сълза се стече от окото му.
Хората го наблюдаваха, но мълчаха. Изведнъж една жена каза, че ще му даде стотинки за билет. Детето потръпна. След миг жената побутна момченцето и му подаде някакви други стотинки: „Хайде, едно шоколадче да си купиш и да не плачеш така…”
„Много Ви благодаря, но няма нужда!”
„Хайде, хайде, взимай като ти давам!”
Детенцето си отвори шепичката и в нея иззвъняха няколко монети. Повдигна раницата си и се наведе да си завърже скъсаната маратонка. На следващата спирка то слезе.
Рейсът утихна.
Аз стоя по средата. Наблюдавам и се чудя. „Хора – всякакви, интереси – всякакви”.
„Общество”. Всеки отива нанякъде. Бърза. …”Живот”
Битие . И всичко е „сиво”. И всичко се повтаря. Всеки ден...
КРАЙ