Дъждът вече бе поспрял. Две денонощия се изливаше над малките планински селца. Дърветата бяха клюмнали, листата им вече изтощено се предаваха и падаха бавно към калта. Земята бе пуста. Нямаше ни тревичка, ни цвете, а само локви и унищожение. Цяло лято жаркото слънце мъчеше хорицата, нито една капка не падна, а в първите есенни дни – потоп. Малките дървени колиби едвам стояха прави, дъските се подгъваха, подгизнали от пороя. Смело подаваха глави през прозорците вече селяните. Навън цареше една привидна тишина. Птичките не пееха, кучетата не лаеха от колибите си. Там единствено на фон, чуваше се реката – свирепа и безмилостна. Напоена от дъжда, тя рушеше и прегазваше планината. Зверското течение отнасяше по-тънки дървета, боклуци и животинки. Не течеше вода, а кал. Опустошителната ѝ сила помиташе всичко по пътя. Още веднъж хората осъзнаха, че природата е по-силна от тях. Реката излизаше от своето корито и заливаше по-високи брегове, почти стигаше до къщите в селото. Всякакви неща се носеха по течението й. Малки торбички, клони на дървета, цели дъски от някоя барака ниско поставена до брега на реката. Една от тях се носеше плавно по повърхността на водата. Леко се поклащаше от вълнението на бушуващата река. От време на време се удряше в бреговете, сякаш реката искаше да я изхвърли, но дъската бе голяма и продължаваше надолу заедно с течението. Красив танц играеше това парче дърво. Мина покрай едно село, след това друго и така цял ден продължаваше заедно със своята приятелка реката. Слънцето вече се показваше и селяните започваха да шетат насам натам из калните улици. Все още бяха покрити само с локви, но това не сломи духа им. Дъската сякаш носеше промяната със себе си. Накрая обаче водата успя да я изтласка и изплюе на брега, сякаш бе огромно и безмилостно чудовище. В този момент двама безименни рибари бяха долу до реката.

– Ела, ела, там има нещо – викаше единия, който бе нахлупил шапка, а побелелите му мустаци бяха щръкнали от студ. Зад него изскокна по-младо момче, все още с голо лице. Двамата бяха видели какво стори реката и си преправиха път през дърветата да слязат. Сякаш не бе просто дърво, а съкровище. Нещо в очичките на стария светеше. Но природата отново победи. Пламъкът в очите му изгасна и бе заменен от студен ужас, който се разпространи по тялото му и обзе душата му. Малкото момче също го видя и замръзна. Краката му се подкосиха. Не бе никаква дъска, ни съкровище, а момче с побеляло и изстинало лице.