Дъждът вече бе поспрял. Две денонощия се изливаше над малките планински селца. Дърветата бяха клюмнали, листата им вече изтощено се предаваха и падаха бавно към калта. Земята бе пуста. Нямаше ни тревичка, ни цвете, а само локви и унищожение. Цяло лято жаркото слънце мъчеше хорицата, нито една капка не падна, а в първите есенни дни – потоп. Малките дървени колиби едвам стояха прави, дъските се подгъваха, подгизнали от пороя. Смело подаваха глави през прозорците вече селяните. Навън цареше една привидна тишина. Птичките не пееха, кучетата не лаеха от колибите си. Там единствено на фон, чуваше се реката – свирепа и безмилостна. Напоена от дъжда, тя рушеше и прегазваше планината. Зверското течение отнасяше по-тънки дървета, боклуци и животинки. Не течеше вода, а кал. Опустошителната ѝ сила помиташе всичко по пътя. Още веднъж хората осъзнаха, че природата е по-силна от тях. Реката излизаше от своето корито и заливаше по-високи брегове, почти стигаше до къщите в селото. Всякакви неща се носе ...