Реклама

   "Купете си нашия нож, което автоматично ще превърне вашите (сакати, дървени и некадърни в кулинарно отношение) ръце в две магически пръчки, способни да задоволят  гастрономическите изисквания дори на най-мрънкащата брачна половинка" - примамващо обещава гласът от синия екран.
    Но вълшебствата не спират дотук. След минута рекламата вече е друга, а нейното послание гласи:
    - Купете нашия дезодорант, за да привличате околните, както прави напръскалият се с него мускулест манекен (който блъска по цял ден във фитнеса като магаре, защото това му е работата). Той ще ги впечатлява (с тялото си), вие - също. (Тоест, не точно.) Вие ще будите възхищение с упойващ аромат (не с косматите си сланини).
    Сменям канала, а там същото: "Яж от тоя сладолед, за да минават щастливо дните ти", "Само прахът за пране "Бактериел-Булгариел" може да реши финансовите проблеми", "Вземеш ли кредит от нашата банка, в живота си няма да имаш и един работен ден (както казал Конфуций в малко по-различен контекст)", "Пий само натурален сок "Чернобилска реколта", който окриля мечтите и превръща блудкавото ежедневие - благодарение на блудкавия си вкус и консерванти - в сюжет, достоен за перото на Джек Лондон." И т.н., и т.н.
    - Не искам, бе хора - мисля си наум, - нищо не ми трябва. Нито имам желание за фантастичните ви, малко съмнителни готварски завоевания, нито обичам да занимавам околните с миризмата си. Още по-малко пък се нуждая от стабилизиране семейния бюджет с вълшебния ви перилен препарат.
    - Как така "не искам"? Да не си нещо слънчасал? - пита рекламният глас от синия екран.
    Веднага отвръщам:
    - Ами така. Не искам. За какво са ми изброените неща, след като не си падам по пазаруването и ги имам в наличност?
    - За да живееш по-пълноценно, бе момче! Купувайки от нашия прах, това ще е гарант за човешката ти същност.
    - Как така? - изумено питам аз.
    - Ето как - любезно почва да обяснява гласът. - Маймуната пере ли? - Не пере. Свинята пере ли? - Не пере. А има ли по-срамно нещо от доближаването до някое от двете изброени животни: било по характер, било по миризма, било по окосмяване... Така че взимай тая торба от вълшебната съставка и не философствай повече. - И с отрениран жест ръката му ми хвърли през екрана на телевизора един трикилограмов пакет.
Оставих го на земята успокоен, че вече не съм маймуна или свиня и тръгнах към банята, за да се изкъпя. Но тайнственият глас изрече с властен тембър:
     - Охх-хо-о-о... Къде така? Та ние още не сме свършили!
    - Но аз трябва да се изкъпя...
    Той най-безцеремонно ме прекъсна:
    - Именно де. Взимай тия принадлежности за баня: сапун, шампоан, бръсначка и одеколон, които ще преобразят тялото ти до неузнаваемост. Но не повече от това на Шварценегер, когато бил млад. Ако са от нашата марка, разбира се. Тоест с щемпела на два преплетени гущера, а между тях - змия пепелянка, пиеща компот.
     Въпреки желязната му логика аз, полуобърнат към телевизора, произнасям:
    - Имам си всичко. Пък и кожата ми е раздразнителна...
    - Много добре - екзалтирано изстрелва гласът, след което започва да ме бомбардира с изброените по-горе неща, но не по едно, а по няколко. Едва се прикривам с ръце да не ме удари. Накрая хвърля четка, паста за зъби и хавлия.
    - За какво са ми? - питам неразбиращо.
    - Взимай, бе момче! Тая четка премахва кариесите, зъбния камък и пародонтита. ("Някой път със самите зъби", мисли си гласът).
    - Добре... щом е така. Ами кърпи имам, колкото искаш.
    - Това не е кърпа, а хавлия, бе! Тя пък премахва... премахва... пърхута!
    - Е, пърхут имам. Може да ми свърши работа.
   Наистина се борех с това ужасно явление от доста дълго време. Надявах се поне тая стока да ми свърши някаква работа. Само след секунда съжалих, че си бях отворил устата. Към мен полетяха около стотина хавлии: шарени, жълти, оранжеви, пембяни, небесносини, прозрачни, копринени, вълнени, в родопски стил. Някои бяха с избродиран върху тях лика на Бойко Борисов. От ударната вълна паднах на земята, целия омотан като пеленаче.
    - Взимай, момче, взимай! Така ще изкорениш тоя пакостник пърхута от семейния и родов генофонд, пращайки го в небитието.
    Както си бях легнал, целият увит с кърпи, лека-полека почнах да пълзя към дистанционното, за да изключа тоя рекламен инквизитор. Не исках да ми натресе още куп неща, от които нямах нужда. Когато стигнах на крачка от него, аз се хвърлих като котка отгоре му и, сграбчвайки го, светкавично натиснах червения бутон... И нищо не стана. За късмет батериите бяха се изхабили.
    Естествено - с непогрешимия си търговски нюх Торквемада (така мисля да му викам) усети това.
    - Май батерийките нещо... - каза той. - Я вземи някоя друга бройка...
Стаята почти се напълни с кашони батерии, а и продължаваше да се пълни.
    - Стига толкова - с молещ глас произнесох аз. - Може да не е от батериите. Сигурно дистанционното се е развалило - излъгах, за да спре с тия проклети батерии, което от своя страна беше нелеп автогол.
    - Лесна работа, бе момче. Що не каза по-рано? Ето ти няколко бройки от най-универсалното дистанционно. Хваща от километри. И няма разваляне...
     От екрана полетяха дистанционни. Стаята вече беше пълна до половината със стока, а аз - затрупан. Не можех и да приказвам, само още очите ми бях отгоре.
    - Ей, приятел! - каза възбудено Торквемада. - Така и така се занимаваш с пазаруване, що не понакупиш повечко неща. Така хем ще си спокоен, че няма да свършат, хем ще спестиш време? А-а-а... Дали не ти трябват водопроводни инструменти?
    Исках да изкрещя "Не! Не! Не!", защото виждах как се готви да хвърли върху мен един огромен френски ключ, а тъй като бях затрупан в боклуците му, нямаше как да отговоря или да се предпазя. После всичко протече като филм, който гледаш в просъница: нещо лети, чува се звук, а после заспиваш. Или както беше в моя случай - губиш съзнание.
     Когато се събудих, имах огромна цицина на главата, а стаята беше пълна като склад на смесен магазин. Покрай мен се търкаляха лопати, буркани с лютеница, месни деликатеси, вериги за камион, тикви, тостери, омекотители, сешоари, ароматизатори, бои за коса и перуки към тях, ботуши, дъмбели, торби с теракол, чукове за пържоли, моторни косачки, гранула за зайци,  градински маркучи, крайници от манекени за дрехи... Изобщо: давех се в толкова артикули, колкото главни герои няма във "Война и мир".
    А гласът на рекламния инквизитор продължаваше да ме тероризира:
    - Хе-хе... От скромност мълчиш. А мълчанието, момче, казва: да! Значи искаш тоя брезент за покриване на парен локомотив? Да, така ли? Хубаво тогава...
    Чувствах, че се задушавам. Той продължаваше да мята ненужните вещи като картечница. И сигурно само след секунди щях да издам багажа, ако не беше жена ми:
    - Скъпи... Скъпи...
    Бавно отворих очи.  Поех си жадно въздух.
    - Кошмар ли сънува? Целият си потен - каза съчувствено тя.
    - Да... - отвърнах аз и забелязах, че докато съм спал, филмът, който гледах известно време, е свършил и на негово място е започнал рекламен блок, дълъг, свиреп и въздействащ, като еничарите на Чандарлъ Кара Халил Хайредин.
    Но съпругата ми прекъсна тия мрачни мисли с думите:
    - Мислех следобяд да отидем до някой магазин и да понапазаруваме малко, че продуктите са ни на свършване.
    - За нищо на света! - изплашено отвърнах аз.
    Тя ме погледна с недоумение.