Глава шеста

Радослав едвам дочака вратата да хлопне зад отиващата на работа Теодора, облече набързо халата и почука на вратата на Мила. Никакъв отговор. Почука втори път малко по-силно, но резултатът беше същият. Натисна бравата, вратата се отвори безшумно и пред очите му се ширна светлата, празна стая на Мила. Разхвърляното легло и дрехите на стола  говореха за ранното й излизане от дома. Разочарован, или по-точно огорчен, Радослав отиде да се приготви за работа. Беше понеделник, в кантората го очакваха.

Слънцето не се скъпеше да дава топлина на хората в този есенен ден на 1940 година. Мила вървеше  по улица Раковска и се заглеждаше по витрините на магазините. Често спираше за да се полюбува на някой екстравагантен тоалет или шапка – тюрбан, които бяха на мода през последната година. На ъгъла на улица “Стефан Караджа” срещна двама колеги от театъра, които я поканиха на кафе, но Мила любезно отказа. Бързаше за среща. Когато стигна до площада, зави на дясно и тръгна към  “Учителската каса”. Там пред кино “Култура” имаше среща с Вили. Беше пред аптеката на Ценов, когато откъм “Солунска” се появи  германеца. Както винаги, беше педантично точен. Откакто се беше запознала с него, Вили никога не беше дошъл даже със секунди по-рано или по-късно от часа на срещата. Винаги се появяваше на мястото едновременно с нея. В първите дни, това не й правеше впечатление, но след няколко срещи, Мила си задаваше въпроса, как постига такъв синхрон.

Въпреки топлото време на ранната софийска есен, Вили Баумгартен беше облечен в елегантен спортен костюм с цвят на пресен лешник. Безупречно изгладената му риза блестеше от белота, сякаш току що я бяха извадили от кутията. Вратовръзка “шотландско каре” в бежово-кафяви тонове и тънка зелена нишка, допълваха елегантността  на младия германец.

Вили работеше в легацията на Германия и беше дясната ръка на аташето по “Печат, пропаганда и култура”. Именно изпълнението на служебните му задължения, го бяха срещнали с младата оперна звезда.

Театъра за опера и балет се готвеше да постави една от най-известните опери на Рихард Вагнер- “Танхойзер”, в която  на Мила бяха поверили ролята на Елизабет.  По този повод, младият дипломат се беше срещнал с част от състава на операта. На тази среща Мила беше пленила Вили Баумгартен с красотата и изяществото си. От този ден, сънят на германица беше станал неспокоен. Образа на красивата българка го преследваше денонощно и не му даваше покой. Успя да се срещне с нея по повод едно интервю за германски вестник и за кратко време Мила също попадна  в примките  на любовта, подобно на героинята на Вагнер. Вили свиреше на пиано от дете и музиката   стана тема, която ги сближи още повече. Вили се интересуваше главно от нейната душевност, от работата й в театъра, от плановете й за бъдещето като оперна певица.  Целуна я едва при петата им среща, но тя не разпали в нея онзи пожар, в който я хвърляха милувките на Радослав. В неговите обятия, тя се превръщаше в древногръцка хетера, жадна за ласки, истерична жена, която забравяше всичко друго,  освен че искаше още и още. Беше ненаситна и дива. 

Вили беше не само красив, но изискан до съвършенство. Произхождаше от семейство на интелектуалци и хора на изкуството,  фамилия с традиции в областа на науката и културата, фамилия дала на Германия учени и музиканти на много високо ниво. Един праотец на Вили Баумгартен е бил Главен капелмастер в двора на Вилхелм Барбароса. Междувпрочем Вили беше кръстен именно на него.

Мила се чувстваше уютно в негово присъствие, беше заобиколена от грижи и нежност. Общуването с младия германец я успокояваше и караше да се чувства по-скоро обожавана и адмирирана, отколкото желана със страстта на Радослав, която я караше да забравя кой е  той, да забравя родната си сестра, да пренебрегва всички предразсъдъци и норми. Коя беше истинската Мила? Въпреки огромното си желание, тя все още не беше в състояние да си отговори. И затова имаше дни, когато я обземаше лудо желание да бъде в обятията на зет си, да му се отдава без да мисли за последствията, да го чувства като мъж, защото всяка нейна клетка го желаеше, защото само Радослав умееше да я накара да забрави думи като свян, срам, съвест, угризения. В негово присъствие голотата не я шокираше, да показва похотливоста си не я смущаваше. Искаше да му принадлежи изцяло, да задоволява и най-извратените му сексуални желания, защото те бяха и нейни, тя имаше нужда от тях. И когато бурята отминеше, тя се превръщаше в млада жена, ценяща добрите маниери на Вили, на неговия финес,  богатата му култура и нежността с която се отнасяше към нея.

Радослав навърши 40 години през декември, седмица преди Нова година. Теодора беше поканила доста гости за да отпразнуват юбилея на съпруга й. Освен  близките им приятели и роднини, тя се беше погрижила да покани и негови колеги от фирмата, търговското аташе на Германия със съпругата си. С последния Радослав имаше доста тесни делови отношения и заслужаваше особено внимание. Теодора пожела да отпразнуват юбилея в апартамента им, за да се почувстват по-комфортно, без присъствието на чужди хора, което би било невъзможно ако  бяха чествали юбилея в ресторант. 

Събота 21 декември 1940 година, в 19 часа започнаха да пристигат гостите. Посрещнати от юбиляра и чаровната му съпруга, поканените се отзоваваха в една приятна и топла атмосфера. В салона беше наредена огромна маса, по-точно две големи баварски маси бяха съединени за да могат двадесетината гости да се чувстват комфортно около нея. Покрита със снежно бяла  колосана покривка с лъскави мотиви от самата тъкан, масата блестеше с финия порцелан и сребърните прибори, наследство от бащината къща на Радослав. Навремето баща му беше купил тези прибори при поредното си пътуване до Виена. Светлинните лъчи, които се пречупваха от кристалните чаши, засилваха чувството за разкош и съвършенство на масата. Тук, там в малки жардиниери бяха натопени живи цветя, които придаваха на празничната трапеза, особена красота. До чиниите имаше колосани салфетки от тъканта на покривката, а до тях бяха наредени   множество чаши. 

Още с влизането в салона, две млади, спретнато облечени  момичета предлагаха шампанско във високи кристални чаши във формата на лале, наредени върху сребърни подноси.

Новопристигналите гости се присъединяваха към вече оформилите се групички, които с чаши в  ръка, тихичко разговаряха помежду си, разменяйки новини и клюки, или изразявайки възхищението си от наредбата на масата. Звънецът на входната врата извести  идването на поредните гости. Врата се отвори и на прага се появи Мила с кавалера си. Тя дари юбиляра с красиво опакована кутия, а Вили целуна ръката на Теодора, и поднесе огромен букет свежи цветя, трудно намираеми през този сезон.

Влизането на младата двойка в салона предизвика у някои спонтанно изразен възторг, а други снижиха гласове за да споделят изненадата си от появата на Мила с този  непознат, но красив младеж.  Единствено германците от легацията го познаваха и го посрещнаха с усмивка. Радослав за секунда почувства, че го обзема ярост, но моментално се овладя, целуна по страните балдъзата си, ръкува се с кавалера й и привидно забрави за присъствието им. 

Точно в 19 и 30, гостите бяха вече заели определените им места и юбиляра  стана приветства ги с  “добре дошли” и им пожела  весело прекарване и добър апетит. Повтори всичко и на немски, от уважение към германските си гости, въпреки че почти всички разбираха добре български, а някои и говореха свободно.

За аперитив поднесоха греяна ракия в порцеланов чайник и малки порцеланови филджанчета с големината на напръстник. Богато разнообразие от туршии съпровождаха ракията приготвена с мед, карамфил, ябълка и сушена кайсия. Истински елексир, който гали гърлото, влива огън в жилите и кара очите да блестят като звездите на тропическо небе. Възгласи “зер гут”, “зер гут”  успокояваха домакините, че и чуждите гости бяха оценили по достойнство рецептата на  покойния “дядо Огнян”- бащата на Радослав, който при тържествени случаи продължаваше семейната традиция, лично да приготви греяната ракия за зимните празници. Салати от кисело зеле с лют пипер и дървено масло, туршия от пълнени патлъджанчета вързани със стебла от целина, царска туршия и туршия от грозде бяха високо оценени от всички гости. Богато разнообразие от мезета-  турук лакерда, тарама хайвер и филета от аншоа, бяха представителите на морските деликатеси, докато месните се ограничаваха със “Смядовска луканка”, “Бански старец”, суджук и пастърма от магазина на  Докузанов, и десетки други глезотии, за които Теодора беше тичала по централни и забутани магазинчета, за да предложи на гостите си  оригинални и  редки вкусотии. По традиция основното ястие за такива голями семейни празници беше печен свински бут, приготвен с червено вино, мед и риган. Това пък беше  от майсторските рецепти на бай Марин, завещана му от неговата баба. Теодора и Радослав, бяха горди с предците си и  се възползваха  от всеки  подходящ случай за да  се върнат към семейните традиции. Тортата и другите сладкиши бяха поръчани при Гъбенски. В неговата малка и невзрачна работилничка на улица Цар Симеон, ежедневно се произвеждаха шедьоври на сладкарското изкуство. Недалеч от неговата сладкарска работилница се намираше  и магазина за кафе на чичо Хрант, който според Радослав беше магьосника на печеното кафе. Тази вечер неговите гости щяха да вкусят и от този нектар на Олимпийските Богове, естествено придружено с отбрани френски коняци. 

Камбаните на близката катедрала току що бяха отбелязали полунощ, когато гостите се разотидоха. Останали сами Теодора, и Радослав се заеха с разглеждането на подаръците, чието разопаковане беше поверено на любопитната Мила. Всред скъпите подаръци, особено място заемаше златната  “Омега”, подарена му от Мила и Вили. Това беше повод Радослав да я прегърне и разцелува от благодарност. Но подаръкът предизвикал най-много разочарование и възторг беше огромният портрет на Фюрера в позлатена рамка. Подаръкът на  търговското аташе Хер Шултце накара Радослав  да се радва като дете, докато Теодора категорично заяви, че портрета на този луд няма да намери место на стените на дома й. Радослав да си го бил закачил в кантората. Мила реагира със спонтанен бурен смях, след което им пожела лека нощ и се прибра в стаята си.  

Навън отново валеше сняг на едри парцали и разстилаше бялата тишина върху града.