Почувства нещо странно. За първи път я виждаше да седи на тяхното място толкова отпусната. Бе вперила безразлични очи във вълните пред нея и отдалеч приличаше на статуя. Едновременно привличаща със своето съвършенство и отблъскващо студена. Тя чу познатите стъпки и извърна глава. Поиска да се изправи, но някаква сила я задържа. Отпусна се обратно и за първи път от толкова време не прояви никаква радост. Скитникът се отпусна до младата жена и я прегърна. А тя зарови глава в гърдите му и зарида.

- Кажи защо? Защо прави така? Аз нищо не съм направила. - хлипаше тя.

- Успокой се, мила. Само се успокой. - галеше я той. - Какво се е случило? Кой те нарани?

Не бяха се виждали толкова време. Знаеше единствено, че е заживяла с онова момче и с майка си. Последния път я видя край една люлка пред къщата. Тогава бе толкова щастлива от всичко. Заразено от нейното настроение, бебето радостно гукаше и размахваше крачета. А днес изглеждаше като попарена от слана.

- Виж. Това е за детето. - подаде той един дървен палячо. - Взех го от един куклен театър. То къде е?

- Спи в къщи. - изхлипа тя.

- А той? В морето ли е?

- Да. Вчера толкова много плаках от него. За първи път бе груб с мен.

- За първи път ли? Нима не се е случвало да се спречквате досега?

- Е, понякога. Само за дребни неща. - все още подсмърчаща отвърна тя. - Но вчера бе като непознат. Никога не е бил такъв. Защо? Какво съм направила?

- Чакай, разкажи ми поред всичко. От какво е бил ядосан? Буря ли имаше?

- Не. Ревнуваше.

- Ревнуваше? - изненадан я погледна той. - Че от кого?

- По тези места се появи един странен човек.

- Млад ли е? Или колкото мен. - запита Скитникът.

- Малко по-възрастен от нас с мъжа ми. Или колкото него.

- И?

- Нищо. Запознахме се случайно. Започнахме от време на време да си говорим. Обича да се шегува със сериозен вид. Зарази и мен. Започнах в къщи все по-често да говоря като него.

- Но нали и твоят мъж го правеше?

- Да. И с него се шегуваме. Но все по-рядко. А с този мъж се получава някак непринудено. Разказва забавни истории. Никога не мога да разбера откъде му хрумват.

- А може би е като мен. Да е пътувал.

- Навярно си прав. Но е малко странен. И знаеш ли? - леко се усмихна тя. - Измисля ми различни имена.

- Така ли? Какви имена?

- Обича да ме нарича Слънчо. А веднъж дори ме нарече Брезичка. При нас няма такова дърво. Брезичка. - замечтано повтори тя и се загледа към морето.

После се обърна към мъжа и го погледна в очите: 

- Ти виждал ли си?

- Да. Тя е много нежно дърво. С бяла кора. Стройно. Обича слънцето. Но понякога изглежда малко тъжно. Много е красива. Този човек да не се е влюбил в теб? - погледна закачливо Скитникът.

- Не. Не вярвам. - смути се тя.

Помълча малко. И тръсна глава и повтори:  

- Не. Не вярвам!

- Че защо? Ти си красива. Изглеждаш като цвете.

- Той е странен. С всички е такъв. Шегува се. И други момичета е наричал Слънчо. Но само мен - Брезичка. Имам чувството, че крие някаква болка. Различен е. Не съм виждала да се шегуват със сериозен вид. И като че ли се забавлява с реакцията на хората. Рядко се смее. После разбрах, че понякога пише. Показа ми негови неща.

- Хубави ли бяха?

- Смутиха ме.

- С какво?

- Пише за обич. За всичко между двама в нощта. Някак е непривично за мен.

- А защо съпругът ти започна да ревнува? Имаше ли нещо между вас двамата? Нещо случи ли се?

- Не. Нищо. Бяхме само като искрени приятели. Веднъж ми бе мъчно. Той разбра. Усети, че ми трябва подкрепа. И ми разказа нещо много хубаво. Не съм очаквала това.

- Като моите истории ли?

- Може би. Неговата бе странна. Но бе искрена.

- Какво се случи след това?

- Животът ни раздели. Но ме бе помолил за нещо. Аз му обещах и го изпълних. Не е това, за което обикновено си мислят хората.

- А после?

- Подари ми нещо, което бе написал за мен. Така завърши всичко.

- Това ли е причината за вчера?

- Да. Аз не крия нищо от моя любим. И му показах стиховете. А той се взриви като бомба. Наговори ми толкова обиди. - очите и отново се изпълниха със сълзи. - Не съм го заслужила с нищо. Нарече ме каква ли не и тръшна вратата.

- Вярвам ти. Знаеш ли, мила, аз съм срещал хора, като този мъж. Те наистина са странни. Живеят в свой таен свят. Имах приятел, който споделяше, че понякога усеща белия лист като приятел. Друг път за него се превръща във враг. Но по-често е една бяла пустиня. Потъва в нея. За да се спаси започва да изпълва страниците с думи. С тайната надежда, че някой някога ще ги прочете. Хваща се за тях като удавник за сламка. Но вместо това, затъва все повече и повече сред пустинята. Докато накрая думите го залеят...

Двамата се умълчаха. Младата жена замислено си играеше с куклата. Скитникът я поглеждаше скришом. Познаваше я от малка. Само още веднъж я бе виждал толкова тъжна. В деня, когато се запознаха, тя ридаеше сред храстите. Бяха открили лодката на баща и обърната. И малкото момиче бе разбрало, че баща и никога повече няма да се върне.

Чудеше се как да я разсее. Огледа се наоколо. Откъсна едно цвете и го постави в ръцете на палячото. Тя се усмихна странно и го погледна в очите.

- Знаеш ли... - започна тя, но замълча.

- Какво да зная? - попита мъжът.

Бе усетил, че случайно е напомнил за нещо неприятно.

- Знаеш ли? Той ми поднасяше цветя. Макар и рядко. Отдавна не го правил. - замисли се тя. - Много отдавна...

След това продължи:

- Липсва ми това. Макар, че откъснатото цвете е мъртво. Но ми липсва. Толкова ли е трудно понякога да го прави? - погледна го в очите. - Защо се промени с годините? Когато можем, вечер се разхождаме заедно. Или отиваме заедно до магазина, за да не нося тежко. Доставя ни удоволствие заедно да вършим нещо. Но вече не ми подарява поне едно цвете.

- Не зная. - скитникът се почувства неловко. - Не го познавам добре. Говорил съм с него само веднъж. Тогава не знаеше, защо се държеше така към него. И му казах какво да направи. Ти трябва да го познаваш по-добре от мен. Но има мъже, които обичат да поднасят цветя. Без повод. Просто така. Защото сте жени.

- Да, зная. Онзи, странният, също го правеше. Когато се видяхме за последен път. Изглеждаше толкова естествено. И дори ми целуна ръката. Друг не го е правил. Нашият свят е по-различен, по-прост. - каза тя и добави с болка. - Понякога се питам, дали вече не съм само негова собственост. Но нали и аз съм човек?

- Кога за последен път твоят рибар ти подари цвете?

- Не си спомням. Мисля, че бе на рождения ми ден. Не си спомням. Отдавна бе.

- А да те изненада с целувка, докато вършиш нещо в къщи?

- Вече го прави единствено ако иска да се любим.

- Не зная мога ли с нещо да помогна. Момичетата често приемат първия си мъж за единствения, за принца от приказките. За голямата любов. Обаче е различно. От хората зная, че с годините любовта се превръща в навик. За оправдание пред себе си това наричаме „уважение". Едва ли е така. Ако не доказваш обичта си постоянно, тя изчезва. А ревността я убива. Ревнуват само слабите, неуверените.

- Защо така говориш? - отдръпна се младата жена. - Той не е слаб. Знаеш ли колко воля и упоритост трябва на един рибар? А той е сред добрите сред нас. Нищо, че е млад. Не искам да го обиждаш. Колко неща ми е подарил. Лови достатъчно за да имаме винаги пари. И не е скъперник.

- Повярвай ми. Истина е. Има само две причини да ревнуват. Поне според мен.

Скитникът замълча. Колебаеше се дали да продължи. Не искаше да я наранява повече. Но не можеше да спре. Обичаше това момиче като своя родна дъщеря. Затова искаше да я научи на всичко, което бе узнал от живота.

- Не искам да говоря нещо лошо за него. Но унижават с ревност само слабите. Със своята ревност показват на света, че не са обичани, а много искат да бъдат.

- Но аз го обичам! - извика неволно младата жена.

- Да. Вярвам ти. - продължи скитникът. - Но има и друга причина мъжете да ревнуват. И която никой от нас няма да признае открито. Или дори само пред себе си. Когато се сравнят с другия и разберат, че струват колкото него или по-малко. Заболява ги, че на света се срещат хора, които по нещо ги превъзхождат. А до онзи момент са се приемали, че са най-добрите. Благодарение именно на вас, мила. Благодарение на жените. И започват да се страхуват за своята собственост. Рано или късно ще разбереш, че на жените често гледат по този начин. Но не всички мъже го показват. Не усещат, че с това отблъскват, нараняват. Не разбират, че ревността погубва всичко. Рано или късно. Дори и искрената обич.