- Ела, ела да видиш какво има тук! - провикна се от гробницата Станой и аз, естествено, зарязвайки почистването на една амфора, се втурнах към него.
- Такава красота не е намирана преди! - развълнувано бъбреше той и ме поглеждаше изпод вежди. - Виж, Яворе, това ще бъде поставено в Националния исторически музей до Панагюрското съкровище редом! Представяш ли си - до Панагюрското или до Рогозенското! А може и в отделен салон да го изложат, как мислиш?
Гледайки находката като омагьосан, свих рамене, без да отговоря.
- Важното е, че аз съм му откривателя, на мене се показа изпод пластовете на времето. - продължи задъхано Станой и като му се любуваше, го оглеждаше от всички страни. - И на информацията за него ще пише: открито в лето 2006 от доц. Станой Урумов. Боже, Яворе, не мълчи като пън! Кажи нещо!
- Ами какво да кажа. - изломотих най-накрая аз и без да зная защо, изтърсих. - Тези очи съм ги виждал и преди.
Станой ме погледна учудено.
- Какви ги дрънкаш? Как може да си го виждал и преди, като аз току-що го изравям?!
Прокарах объркано ръка през косата си.
- Не знам, Урумов, не знам. Не знам и кой дявол ме накара да го кажа. - рекох аз и поисках да подържа находката за момент.
Станой не се възпротиви и ми я подаде.
Повъртях я в ръце. Това бе най-красивия златен ритон, създаван някога от човешка ръка. Във формата на изящна женска глава, устните на която щяха сякаш да ти проговорят.
Сепнах се неволно. Дали изобщо бе сътворен от човешка ръка? - запитах се аз, но Станой, взимайки го от ръцете ми, ме върна на земята.
- Стига си зяпал. Трябва да го покажем и на другите. - рече той и тръгна към изхода на гробницата.
***
- Наистина е красив. - рече Румяна, аспирантката на Станой и го подаде на Светльо, чиито очи щяха направо да изхвръкнат.
- Чудничко. Върха! Ела да видиш какво ще стане като разкажа на моите колеги от десета група. - подсмихна се той и го подаде на Сирма, която не обели нито дума, а само сви рамене и тръгна към работниците на съседната могила.
- Е, не се отчайвай, момиче. - подвикна Станой зад гърба ù. - И там ще се открие нещо. Не се съмнявам... Или пък трябва да се съмнявам? - изпухтя той и като се почеса зад ухото, сбърчи нос. - Какво седим още, бе хора? Я елате да изпием по чашка! Да полеем находката!
Никой не чака втора покана и дори работниците от съседната могила довтасаха начаса, без да ги е грижа, че Сирма, научен сътрудник към БАН в секцията по археология, си дере гърлото след тях.
- Жени. - констатира някой. - Не трябва да ги допускат на таквиз длъжности по таквиз обекти.
Аз се изхилих на коментара, сядайки на импровизираната маса, но неволно срещнах с поглед очите на ритона и замръзнах на място.
"Мили, нали не си ме забравил?"
Стреснато се обърнах.
- Защо да те забравя? - запитах Румяна, макар да ми бе съвсем ясно, че дори да спим отвреме-навреме заедно, тя никога не ме нарича с такива епитети.
- Нищо не съм казала, асистент Горчев. - тросна се тя и без да ме удостои с внимание, изпразни на един дъх чашата си и поде някакъв "женски" разговор със Сирма, която, разбрала, че не си струва да си хаби нервите за глупости, се бе присъединила към нашата компания.
- Маврудът си го бива. - млясна един от работниците със задоволство и поиска да разгледа ритона.
Станой му го подаде и като вдигна тост "За находката!", ме плесна през врата.
- Яворе, защо се умълча, бе? Да не би да завиждаш?
Вдигнах учудено вежди, но преди да отговоря каквото и да било, пак срещнах очите на ритона и неволно потръпнах.
"Мили, защо се забави?"
Разтърсих глава и отпих от виното.
- Защо да завиждам? Находката си е уникална.
- Е, не е маската на Севт, но и това става.Чували ли сте някоя легенда за тези могили? - запита Станой и напълни отново чашата си.
Работниците поклатиха глави.
- Нищо, шефе, нищичко.Даже преди да се разтършувате, дори и не знаехме, че тези могили са гробници.
- Странна работа. А тогава кой ни насочи да копаем тук? - запитах аз и взех ритона, след като обиколи масата, в ръка.
- Все някой. Някой, който е бил тук случайно, копнал е, разбрал е за какво става дума и сега чака да му излезе късмета, да вземе нещо... Ама добре, че осигуриха и охрана, иначе всичко намерено досега, да е изнесено в чужбина от някой като вандалите, които заловиха на местопрестъплението преди месец. - намеси се Сирма и ме погледна неспокойно. - Горчев, какво ти е?
Разтрих слепоочията си.
- Много е топло... Отивам да се разходя. - рекох аз и помолих за разрешение да взема ритона с мен.
Урумов поклати глава.
- Нещо си мръднал. Дай го тука.
Свих рамене и се оттеглих към гробницата на Сирма, като се чудех на чувствата, които събужда в мен ритонът. Влязох вътре и огледах стените, които кой знае защо не бяха изрисувани.
Разтърсих глава.
"Тъй ли всичко е окрадено тук отпреди столетия, Сирмо?", запитах аз и прокарах ръка по стената до мен.
- Мили, помниш ли ме? - рече някой току зад мен и аз стреснато се обърнах.
В очертанията на входа на гробницата стоеше млада девойка, загърната с дълъг хитон.
Разтърсих глава отново.
Не, видението си бе там и не искаше да изчезне.
Девойката се насочи към мен и като ме огледа, се усмихна.
- Така си и знаех.
Повдигнах вежди и опрях гръб на хладния камък на гробницата.
- Коя си?
- Знаех, че ще дойдеш, Алефт. Не можа да издържиш без моето вино... И ето те тук. Виното на моите целувки опива, а онова, дето татко приготвя - двойно повече... Обичаш ли ме още?
"Какво трябва да кажа, по дяволите?", запитах се наум аз и я погледнах отново.
И изведнъж ми проблесна.
- Жената от ритона! - изстенах аз и се хванах за главата. - Мамка му, от две чашки и да ме хване!
- Моето вино опива всеки. - разсмя се тя и постави топлата си длан върху рамото ми. - Алефт, не те мразя, бъди спокоен.
- А защо трябва да ме мразиш?
Девойката се отдалечи от мен навътре в гробницата и приклекна в дъното на помещението.
- Алефт, не те мразя. Как мога да мразя някой, когото обичам от цялото си сърце?
- Виното, Яворе, виното! - изстенах аз.
- Да, моето вино бе най-доброто. Алефт, виж какво поръчах да направят. Малко преди да заминеш да воюваш, малко преди аз да дойда по тези земи, помолих твоя приятел Сенет да извае този ритон. - говорейки, девойката разрови някаква издатина, която досега не бях забелязал, извади един ритон и го вдигна към мен. - Харесваш ли се, Алефт?
Ококорих очи.
- Но това съм аз!
- Ти си, Алефт. Кой друг да бъде? - разсмя се девойката и тръгна към мен. - Баща ми бе прав, Алефт. Ти замина далеч по своя воля, да ме забравиш. Ала когато бяхме последната нощ заедно, не издържах и сложих във виното ти билка за незабрава... Аз бях определена за жена на владетеля на съседното племе и ти го знаеше, Алефт. Да, да, така беше, а после един приятел на баща ми, също търговец на вино, донесе, че си се оженил за... - девойката сви презрително устни, - за друга. Не те виня. Само се надявам да е била красива поне колкото мен, а Алефт?
Не отговорих.
- Не те виня, мили, не те и мразя за избора ти. Знаеше, че съм определена за друг, затова се отказа от мен. Да спре войната.
- И спря ли?
Девойката наклони глава настрани и ме доближи така, че да усетя дъха ù.
- Бих искала да съм полезна, Алефт, но не бях. Войната продължи дълго, много дълго. - очите ù помръкнаха. - Не успях да видя края ù. Сигурно е завършила все някога. Но помолих Врея да сложи ритона в гробницата ми, за да бъдем все заедно, мили. А тук не бе като вкъщи. Лозите не бяха като онези при татко. Не даваха хубаво вино, Алефт, а ужасно. Замъгляваше съзнанието на хората все да воюват... За богатство, за слава... А мъжът ми изля чертите ми също в ритон, да пие от мен постоянно... - девойката замълча за момент. - И си мисля, Алефт, че каквито са хората, такова е и виното им, мили. - рече тя и като ме целуна по устните, ми подаде ритона. - Радвам се, че все пак се върна, Алефт.Няма да ме забравиш никога. Нали?
Стиснах ритона като омагьосан.
- Никога, Ереа, никога... - прошепнах аз и като излезнах от гробницата, се отправих към близкото село...
***
- Яворе? - Урумов ме погледна стреснато, когато след час-час и нещо се върнах при малкото останали край масата работници и археолози. - Къде беше? Да не те хвана слънцето, бе?
- По-скоро ще е от виното. - рекох аз и му подадох ритона, който ми бе дала девойката.
- Къде го намери? - погледна ме той, без дори да го разгледа. - Нямаше друг в близост до... моя.
- Нека Ереа ти обясни. - с безразличие свих рамене, прокарах ръка през косата си и чувайки радостните възгласи на Сирма относно намерения в "нейната" могила надпис, гласящ: "Тук почива Ереа, съпруга на Виталк", напълних чашата си догоре...
- За сенките на спомените, витаещи в нас! - вдигнах тост към слънцето и отпивайки от искрящата течност, ми се привидя, че от дъното на чашата се усмихват очите на Ереа...
© Мария Гюзелева Todos los derechos reservados