Родопско сърце - 2

***

      „Мъжката природа винаги е била и ще бъде здрав ствол за живота. Женската – здравите му основи.” – така ручаше* неговата баба, докато беше жива. Мъжката природа за Емил* се криеше в това да пусне коча до овцете и онзи да си свърши добре работата. А овцете, ако бяха каматни* и с добре оформени хълбоци и кожухче  щяха да дадат добра реколта от агнета на пролет.

       Скрит под навес и наметнат с горна дреха, за да го пази от вятъра и дъжда, Емил наблюдаваше как овцете, скупчили се до преди малко една о друга на полянката, сега отново започваха да късат тревица. Бурята беше отминала и облаците се разкъсваха. През съдраните неравни процепи се промушваше светлина от сноп слънчеви лъчи, която обагряше посипаните с роса листа и ги караше да изглеждат като златни. В далечината изгряха две красиви зунки* и подблещиха с багрилата си очите  му. Неговата съдба беше да не е нито най-голямото, нито най-малкото от седемте деца. Майка му нямаше време за него от грижи по другите по-малките, а и заради работата, която никога край нямаше в една къща с голямо домочадие. Често Емил го наглеждаше баба му,някак между другото, докато разбъркваше качамак на печката, премиташе каменистият под или тенеше тенурки* до печката. Друг път по-големите му сестри му опъваха ушите за някоя беля, защото нямаха време за още грижи, а другите деца след него и те си искаха своето. Та така минаваше неговото гледане, така по между всичкото. Емил  даже помнеше смътно времето, когато имаше война и самолети прелитаха до сами върховете. Сееха смърт тези машини и майка му , заедно с другите от селото често бягаха и се криеха по нощите. С тях взимаха само по-големите деца, които знаеха как се пази тишина. По-малките не ги будеха, оставяха ги да спят натъркаляни едно до друго и се уповаваха на небето за това дали ще живеят или ще падне върху им някой огън.Такъв си беше животът и колкото и селото да беше едва в полите на Родопите, запазваха хората в него вкоренените си традиции, но не оставаха недокоснати от това що се случваше по държавата им.

    Ама храна си искаха толкова люде в една къща и тези дето време им беше да си изтърсят перушината и да си подхванат делата бяха пратени по шошата*  да си дирят късмета от`де ще им се търкулне клина*. И при Емил така се случи, туриха му една торба с комат хлеб, някой и друг патат*, шепа какач* за повечко силица и го изпратиха по живо, по здраво. Нямаше кръгли десет лета, кога се хвана да пасе овце и оттогава все по скритите отвесни полянки бродеше и все овцете следеше. Къде ти в такова време и при толкова челяд да го пратят да учи, като „гърлото” все искаше да яде. Та изкара някъде до второ отделение и хайде по планинските сокаци. За моми време не му оставаше. Кога да ходи по седенки и да се мота по хорища, като стоката си искаше грижата. Буднош* му се щеше да ги паряса* тези овци и да си окраде една момичка, че да и рече да му се врече, и друго не му трябваше. Дружинка, ей тъй, да си има. Сам си скъта пари и си завъди свое си стадо и сам почна да си пасе овците. Дадоха му и една ливадка до сами края на селото и в близост кайнак* извираше. Та негово си беше и не гладуваше.Знаеше това – онова  за как се сторва гъст катък, как се пресича мляко и потиска прясно сирене.  Завъди си и свои си каракачанки, овчарки да са му и да следят къде се замотават младите овце и да ги сбират по баирите в купом. Така си се и търкулнаха 23 лета по гърбината му. Тези що му бяха набори имаха по две-три отрочета и гиздави засмени булки, а той още гонеше някому михаля*. Не че не му се щеше, веднъж даже у града го водиха, че да укуси  що е женска плът. Е, че то като при овцете беше - мине коча и овцата се нагодила - работата сама се свършила. Ма пусто дело си беше да слиза до града само за туй. Хортуваха му често къщните, като се случеше по зимно време да е в селото, че трябва да се задоми. Ма, че коя иска по баирите да драпа и по кошарите да нощува!? Къде вълци, лисици и мечки – ей това по планинските простори човек можеше да срещне. От време на време някой и друг овчар, другоселец или закъснял и изгубил се пътник се намираха да си размениш някоя дума и после всеки по шошето си продължава.

      Емил имаше хубав и плътен глас. Глас, който извисеше ли се веднъж, проехтяваше и пълнеше душата не само на природата, но и на онези, които са дочули в далечината песните му. Наследил от баба си туптящото ритмично сърце, той често като му до кривееше запяваше и редеше дългите подредени слова в  песни, къде „Севдице , пиле шарено.”, къде „ Бачковско, бяло девойче.”, къде „Торнал Тодьо. ”. Па като чуеше гайдите да ти засвирят, сърцето му огън го палеше и кръвта му завираше и тръгваше като река – гъста, бълбукаща нагоре по вените му. Всички мелодии и песни му бяха на сърце и ги докарваше с хубавият си глас. Левент беше, хубавец с живи вакли очи, гъсти вежди и често ходеше с брада, защото така или иначе на овцете не им пречеше как изглежда стопанина им.Ама отиваше на зян младостта му и  близките му се закахъриха, та тръгнаха да му дирят булка. Намериха му. Емил нито и знаеше очите, нито снагата, ма щом ще му е дружинка, така,  както овцете на коча, против нямаше. Пък и млада му казаха че е, а първескините в неговото стадо все подбрани бяха, с хубави тънки крака и стегнати задници. Кочът, тях най-любеше да ги бута.Трябвало обаче и старата и майка с тях да живее. Емил против нямаше. Място имаше, храна и вълна от овцете, колкото щеш, пък и беше пуснал три-четири кози, ей така за създарма и чеверме да има. Па на нивата до селото можеха някой патат да засеят жените.

    Анка* вървеше по каменистата, обрасла с трева пътека, внимателно избирайки скалните издатини. След дъжда тревите бяха росни и полепналата влага и кал ги правеха хлъзгави и опасни. Току бяха преминали разклона отделящ се за Кръстова гора и бяха продължили да се спускат надолу. Зад гъстите храсти, сгушено в самите поли на Родопите пред очите им се изписа селото. Това място щеше да бъде вече неин дом, нейна съдба, нейна грижа. Сърчицето на Ана трепна сякаш нещо тежко го удари. В далечината се чу протяжна тежка мелодия и един глас запя извисявайки се във красотата си до небесните простори. Този глас някак успокои моминското сърце, но всели в него някаква странна тъга и копнеж, по нещо загубено, но незнайно.

   А Емил пееше и подсвирваше към Вакльо и Меца. Двете каракачанки изпълняваха всичко, каквото се искаше от тях. Знаеха те, че на сутринта стопанинът им щеше да ги награди пребогато. Вечер кучетата трябваше да са гладни, че да усещат отдалече миризмата на животно, което е тръгнало на лов за овце. Ситото куче спеше непробудно, гладното беше винаги  нащрек и готово да захапе със зъбите си.

Следва...