РОДЪТ (седма част )

  Девети септември 1944 година безспорно е една значима дата в българската история през 20 век. Спорни са само избраният път за развитие и постигнатите по него успехи.

Промени се животът в българското село. Ралото на времето преобърна народните пластове, нови ветрове освежиха въздуха, който дишаше селският народ на България. От четири пети селско население страната ни стана за кратко време със 70 процента граждани. Строеше се социализъм, мечтан светъл обществен строй. Успехи и провали се редуваха, докато в края на 20 век идва равносметката – не успя строежът на светлия строй, а може би е и невъзможно да се построи такъв. България сега е, както се казва, на дъното в своето развитие. Не искам да бъда съдник на комунистическата идея, аз също съм вярвал някога в нея, искам само да се освободя от фанатизма в следването на теориите-идеологии. Марксистко-ленинското учение е също човешко дело и като такова не бива да се приема като религия. Обещал си нещо, не си го изпълнил – хората престават да ти вярват. Къде има място тук за фанатична вяра? Присъщо на човека е да пробва и ако не успява в делата си, трябва да се коригира навреме. В противен случай би бил упорит, но тъп. Чувам възмутените викове на фанатично вярващите: „Кой те изучи, кой ти даде хляба, ако не беше нашата Партия.“ Ето един аргумент, достоен за феодално общество. Значи всичко е в ръцете на един строг господар, който раздава благата и ти трябва да си му безрезервно верен, да целуваш ръцете му и да му благодариш като на бог за милостта, че ти разрешава „великодушно“ да живееш. Това ли е светлият строй „без бог, без господар“?

  Но стига за това минало! Вие, потомци, сами ще го разберете и оцените. Аз се връщам към рода ни.

  Промени се животът в село Тракия. Промени се и животът на Христакиевия род. Ето, внукът на дядо Христаки – Ради, е вече на работа в Стара Загора. Другият внук Христо учи в Старозагорската гимназия, готвят се за там и по-малките – Жеко и Гочо. Само Иван изглежда ще остане в родното село – теглят го и него, като баща му, земята и добитъкът, сладък му е селският въздух.

  До 1952 година стопанството в Христакиевия дом продължава да съществува такова, каквото е било досега. Христаки и синът му Костадин не бързат да влязат в кооператива (ТКЗС – трудово кооперативно земеделско стопанство). Чувства старият земеделец, че не е така, както мечтае селянинът и както го учеше великият Стамболийски. Дядо Христаки не излиза вече по полето или го прави рядко. Работата е в ръцете на Костадин. Но ръководи все още старият. Той разпределя кога какво да се работи. Макар и младият да има вече голям опит в земеделието, знае се кой е глава на рода. Няма да накърни авторитета на баща си Костадин. За всичко ще се допита до него, защото вярва в неговия здрав ум и житейска опитност.

  Паричните средства на семейството държи в ръцете си дядо Христаки. „В една къща има ли повече от една кесия, къщата се разваля.“ е негова максима за финансовата дисциплина. Скромно, без излишества, но задоволено се живее в селския дом. „Спирай яденето, докато все още ти е сладко!“ - друга Христакиева здрава максима, нетърпяща лакомията и охолството. На трапезата има вино най-вече през зимата, но с него не се прекалява.

  Към 1946 година дядо Христаки е натежал от годините – 67 са вече, побелял, с големи засукани бели мустаци. Умът му е бистър, все още в село е авторитет по много житейски въпроси. Строго, но с добри очи се поскарва понякога на по-малките внуци Жеко и Гочо. После ги вика при себе си и им разказва за прадядовците от рода им, за своята младост, за Преображенското въстание, за Балканската война, за великия Сандо (Ал. Стамболийски) за 1923 година. И винаги ги подтиква към учението - „Ученият човек има два чифта очи“ втълпява в детските палави главици. И често им запява любимите си песни – хайдушки за старото време и по-нови за земеделското движение. От него знаем за Дели Михал и за песните на Христакиевия баща, тъжният цигулар, рано отишлия си от белия свят Костадин. Не доживява дядо Христаки да зарадват жадната му за учение и култура душа внуците - Жеко, поетът и Гочо, художникът. А и другите, още неродени, които ще станат инженери, лекари, икономисти, историци или пък просто достойни и добри специалисти всеки в своята област.

  През септември 1946 година дядо Христаки, заедно с баба Груда, тръгват на панаир в Гълъбово. Впрягат кобилата, наскоро ожребена, в каручката на Христовия брат Георги, че е по-шарена и повече подхожда за такова развлечение – посещение на панаир. Каруцата на Христаки е солидна като старовремска карета – за тежки друмища е тя, а не за леки разходки. Жребчето на кобилата оставят затворено в яхъра. Наближават Гълъбово. Нервна е кобилата. Дразни я непривичната за нея каручка, липсва ù жребчето. По едно надолнище ускорява ход, късите окове на каручката я удрят по задните крака. Пощръклява кобилата, препуска в галоп – сякаш тича да намери малкото си. Опъва дядо Христаки юздите, но копитата на кобилата изхвърчат нависоко и бият стария мъж по гърдите. Задавя се Христо от болки. Притичват хора, с мъка спират побеснялата кобила.

  След това злополучно пътуване дядо Христаки се залежава, отпадат силите му, отслабва и прежълтява. Вижда се – топи се без време, отива си старият. По доктори го води в града синът Костадин, но подобрение няма.

  Лежи дядо Христаки в малката стая на къщата, иска му се да е многолюдно около него, да е весело, светло и слънчево. А близките пазят покоя му – ходят тихи и не влизат често при него да не го безпокоят, а може би усещат и идващата смърт, която ги плаши. „Ех, мили мои, безпокоят ме мене тишината и покоят“.

  А в декемврийския ден тихо се сипе обилен хубав сняг и затрупва земята под бялата си покривка, успокоява предмети, хора и добитък, притихва всичко в зимен покой. Пладне е, а е здрач, няма го жълтото като дюля слънце със златните си лъчи, няма го мириса на треви, цветя и плодове... Очите на Христаки се пълнят със сълзи, сладка и тъжна е болката, която напира в гърдите му. Повиква младата снаха – жената на Ради. „Донеси ми, Станке, една жълта дюля...“

  Като слънца греят дюлите, които му донасят в стаята. Вдишва аромата на слънчевия плод Христаки – влагата в очите му отразява жълтите слънца, тези слънца бавно, лека-полека потъмняват, а после потъват и изчезват в светлозелените му зеници...