Не езикът-душата ме сърби да разкажа...
Днес моята испанска бабет имаше почетен гост от Англия. Синът на девера ѝ. Покойният съпруг на бабет е англичанин, тя е живяла 25 години там, двете ѝ деца там са родени.
–Утре ще дойдем с брат ми-беше ме предупредила дъщерята, готина и точна, взела най-хубавото от двата народа.-С нас ще бъде и един мой първи братовчед от Лондон, който ми е на гости със...съпруга си.
Честно си признавам, че чаках с любопитство. Такива силно мъжки семейства не ми гостуват всеки ден.
Влязоха двама такива мъже, че ми се приплака. Високи, стройни, красиви, спортно елегантни, с едни усмихнати очи...Мъже, та дрънкат, особено братовчедът. Кой знае как ги заглеждат жените...
Както и да е, откъснах поглед от тях и се усмихнах на сина. Той е четиридесет и нещо годишен летец, живее повече във Франция, но има тук, в Мадрид, частно училище за летци, затова прескача до нас през две седмици.
–Разбрах, че имаш утре рожден ден-вметнах, за да отместя мисълта си от мъжкото семейство.-Майка ти ще бъде много щастлива да бъде с теб на този ден.
–Мразя рождените си дни, Петя.-гласеше внимателният (той е много мил човек), но категоричен отговор.-Тази тема е табу.
Почнах да се озъртам къде съм попаднала. Пред очите ми изплува августовският ден, в който той ни откара в семейното лятно жилище, под чиято тераса на стотина метра се пличка Средиземно море и дори не погледна към плажа. Изтърси ни като чувалчета с картофи и кара четири часа обратно до Мадрид по нощите, макар, че нямаше бърза работа...
Влязох си в стаята и отворих една книга, но мислите ми кръжаха около хората в салона. Ех, Боже, де аз да имах поне една хилядна от това, което има този мъж, какъв купон щях да спретна...на какво пътуване щях да отида...А сега какво? Само седмица след неговия рожден ден ще бъде моят, но аз ще бъда вече без работа за трети път тази година. Какъв празник, какви пет лева...
–Петя, ние тръгваме-извика дъщерята и аз излязох да ги изпратя.
Тя беше вдигнала масата, т.е-подносчето с чашите чай (хубав , от Англия го карат). Това беше цялата почерпка за чаканите от месец гости. Нямаше дори бисквити и чаши вода. Предният ден си направих устата да направя кейкче с орехчета и шоколад и да купя нещо за пиене, но ме увериха, че те ще се погрижат за всичко...
Изправиха се в антрето и започна размяната на целувките по двете бузи, които тук са задължителни за „здравей“ и „сбогом“. И внезапно бабет, която обожава сина си (някои майки имат слабост към едното от децата си) застана като статуя, няма целувки, няма мили думи за довиждане. Те ѝ говорят, милват я, целуват я, обещават ѝ, че утре рано (един и половина на обяд за тях си е рано) ще дойдат да я изведат на празничен обяд...Бабет ни приема, ни предава...
Оставих чашката, която бях започнала да мия(нали съм пъргава българка), избърсах ръце в престилката и застанах и аз до хубавите(ама хубави, ви казвам!) мъже да си взема "good bye".
И в този момент бабет ме прегърна, както само баща ми ме е прегръщал и започна да ме милва и целува по бузите. Само мен. Престилката, с която се бях препасала, залепна за копринения ѝ пенюар.
Такава абсурдна сцена беше, че Бекет и Йонеско ряпа да ядат. Е, оциферих се по някое време, изпратихме скъпите гости нецелунати и тръшнахме вратата.
След пет минути бабет си беше същата и сега си дреме в салона пред телевизора.
Аз се усмихвам и се чудя не дали, а къде да празнувам Рождения си ден-така, като за последно!
Докато не съм забогатяла и преситила от всичко...
© Петя Божилова Todos los derechos reservados