„Ронливи“ безпокойства - сборник с разкази - 4

Разказ №4

Покварена невинност

„Кръвта е биологичен факт, а не духовна реалност. Не се измива с кръв, а САМО и ЕДИНСТВЕНО с... безкръвна просветеност...“

Разказвачът

Някъде в Албанските планини - четвъртък, 25 юли, 2024

I.

Даган Додай чу някакъв слаб шум и още по-дълбоко се притаи в храстите. Сега се бе слял с околната среда до степен, в която едва долавяше дори собственото си дишане. В този момент за него целият свят се бе свил в една-единствена точка - горската пътека, по която се очакваше да мине Сокол Коритар. Уви, даде си сметка след няколко секунди, по-възрастният му съратник в игрите все още не се задаваше...

Даган искаше да приключи с всичко това възможно най-бързо. Разбира се, че тази работа можеше да бъде извършена и от баща му - овчарят на селото Мето Додай - или от някой друг възрастен представител на рода им. Нито той, нито който и да било друг, дори не му бяха намекнали, че трябва да се включи в изпълнението на кръвното отмъщение. Нито пък бе дочувал, че жертвата трябва да е точно 3 години по-възрастният от него добродушен и жизнерадостен Сокол (Бай Сокол, както често го наричаше самият той). Кръвното отмъщение обаче изискваше жертва не само от отсрещната страна - от страната на тези, чийто ред за даване на мъртвец бе, но и от тази на семейството на отмъщаващите в момента. И ето, навършилият 12 години едва преди 3 дни и - съответно - станал подходящ за възрастта на участник в кръвна вендета Даган, бе решил личната жертва, която ще даде, да е дълбокото им приятелство с Бай Сокол...

„Бай Сокол“ - замисли се и му стана тъжно. - Същият Бай Сокол, който неколкократно му бе казвал, че кръвното отмъщение е най-голямата глупост, която някой някога е измислял; същият Бай Сокол, който веднъж, докато се надбягваха по една горска пътека, му бе споделил, че НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА не би убил в продължаващото кръвно отмъщение между родовете им нито самия него, нито когото и да било от семейството му; същият Бай Сокол, който му бе спасил живота, когато се бе сурнал по една урва и едва се бе задържал преди по-възрастното дете да му подаде крепката си ръка и, с риск да падне в пропастта самото то, да го извлече на скалата, където цяла нощ след това гледаха звездите и си говореха за първите си младежки трепети към наличните в момента едва няколко момичета на тийнейджърска възраст в селото им...

„Решил съм го - стисна здраво камата момчето, като хладината й, която почувства под пръстите си, сякаш го поуспокои. - Решил съм го - повтори в мислите си, - а щом съм го решил, връщане назад няма и не може да има!“

II.

Припомни си как се бяха запознали с Бай Сокол. Бе се случило преди малко повече от 5 години - в късната пролет на 2019. Тогава няколко по-големи момчета от селото му го бяха подгонили, подигравайки му се за прекалено голямата му глава и за твърде кривите му крака.

„Що не отрежеш половината си глава, бе, великане?! Най-добре я носи под мишницата, та като си строшиш първата, да имаш резервна!... Хайде да ходим рачешката, а, Даги? Ще ни научиш ли как става тоя номер?!...“

Това бяха само някои от обидните им думи. При това агресивността им бе прераснала от психическа във физическа (бяха започнали да го замерват с камъни), когато Бай Сокол се бе намесил, раздавайки им по няколко едри плесника. След това - по протежение на вече повече от 5 години - никой не бе посмял да му се подиграе. Всички знаеха, че покровител му е едно от най-силните момчета в селото и че дръзнат ли да го подкачат дори невинно, дори съвсем мъничко, здравата ще си изпатят!...

III.

Нов шум в храстите. Даган стисна още по-здраво камата, при което усети, че пръстите му започват да се изпотяват. Нищо - каза си. Пак нищо. Само засега обаче - потръпна. Не след дълго стъпките на Бай Сокол щяха да затупуркат по пътеката и той...

Реши за момент да престане да мисли. Не успя. Вместо това си припомни последния ход на кръвното отмъщение.

Този път човек от рода на Бай Сокол бе затрил чичо му Гинча. Колкото и да се пазеше, той не желаеше да прекара целия си живот в изградената за представители на рода им кула. Да, пазеше се доколкото можеше, ала този път не бе успял. Една сутрин бе намерен застрелян току пред портата на същата тая кула. Може би бе излязъл да се поразходи, когато представителят на вражия род - едва-що навършилият 20 Тинко - бе извикал името му (съседите го бяха потвърдили) - и го бе напълнил с олово...

Бе се случило преди 2 седмици. Дванадесет дни по-късно, само ден след като Даган бе навършил подходящите за участник в кръвно отмъщение дванадесет, бе подслушал разговора на баща си, Мето Додай, с един от братята му, чичо му Фото.

- Трябва да решим кой ще отмъсти за Гинча - тъкмо казваше последният.

- А кого да набележим? - бе додал бащата на Даган.

- Ясно е кого - бе се подсмихнал Фото. - Че кого другиго, ако не дебелия Съдък? Отдавна ме дразни, тъй че викам той да бъде.

- Да разбирам ли, че ти искаш да се нагърбиш със задачата? - бе го подпитал Мето.

- Стига да ми се възложи - бе потвърдил брат му.

- Е, добре - бе се съгласил бащата на Даган. - След седмица ще имаме родов съвет и ще те предложа...

„Не - здраво стискаше камата Даган, - работата ще е свършена далеч преди да е изтекла тая прословута седмица, при което - Извинявай, чичо Фото! - жертвата не ще е омразния ти Съдък!“

IV.

Родителите му знаеха за тайната им дружба с Бай Сокол. Баща му строго го бе предупредил да си няма никаква работа с когото и да било от Коритарови. Явно знаеше обаче, че това му настояване ще остане без последствия, така че се правеше, че не забелязва нарушаването на повелята си. Майка му бе далеч по-настоятелна, ала и тя съзнаваше, че не може постоянно да върви подире му.

- Щом навърши 12 - бе намекнала на баща му обаче, при това пред самия него, - най-малкото на първо време, трябва да го скрием в кулата. Поне само докато възмъжее и стане годен да се справя с нишката и разклоненията на кръвното отмъщение“ - бе уточнила.

Даган не желаеше да прекара живота си заключен в кула. Не, не живота си - и един ден в такава би му дошъл прекалено много. Вместо това имаше съвсем други планове за себе си - планове, които - надяваше се - веднъж завинаги щяха да сложат край на враждата им с Коритарови! А и, като се замислеше, щяха да прекратят собствената му агония да живее в свят на убийства, с чиито повели нито искаше, нито можеше да се спогоди...

V.

Някъде в далечината пропука съчка. Това - противно на собственото му очакване - напълно успокои момчето. Стискаше камата здраво и сигурно. Дори потта по пръстите му бе засъхнала. Да, установи, Бай Сокол беше. Познаваше стъпките му. Познаваха се толкова добре, че само те, двамата, можеха да сложат край на цялото това безсмислено проливане на кръв...

Ето го - изскочи иззад храстите с високо, обветрено чело, благороден поглед и плавни движения - като на човек, сигурен в силите си да излезе от всяка сложна ситуация. Това бе Бай Сокол в спокойното си състояние. При това Даган се поколеба само миг. Сетне... Сетне в ума му всичко приключи още преди да е започнало. Рязко се изправи, извиквайки:

- Бай Соколеее!

Планините повториха и потретиха вика му. По-голямото момче рязко се извърна към него, видя камата в ръката му и първоначално се стъписа, а сетне по лицето му се „разля“ топла, приятелска усмивка.

- Дагане, остави туй нещо, момчето ми. Можеш да се нараниш!

Не свари да промени изражението на лицето си преди по-малкото момче рязко да изстреля камата и да я забие в сърцето му чак до дръжката! В първия момент не бликна кръв. Чу се само стонът на дългогодишния му приятел, който за миг остана прав, след което, с появата на учудването в гаснещия му поглед, се свлече първом на колене, а сетне - и ничком в храстите! Едва тогава кръвта заблика на мощни, пулсиращи струи, черна и гъста, също като бездната, в която се бе превърнала душата на Даган в този миг, опръсквайки го от главата до петите! При това едничкото, което умиращият младеж успя да промълви преди да издъхне, бе едно протяжно и късащо сърцето със стаената в него мъка:

- Даганеее!

После настъпи тишина, по-страшна от всеки шум, тишина, заредена със смърт и вековни проклятия...

Възползвайки се от неизмеримата болка, що тази тишина „разстилаше“ върху плещите му, Даган се напъна, измъквайки камата от гърдите на току-що споминалия се Бай Сокол, насочи я към сърцето си и... с едно рязко движение я заби в него, причинявайки моментално собствената си смърт!

Щом падна, одевешната тишина се завърна - сега вече бе утаена, „заситила“ „жаждата“ си за кръв, мъртва. Ако бе жив, Даган би решил, че с вековното кръвно отмъщение между Дудаеви и Коритарови е свършено и че тъкмо тая пропита с неизмерима скръб тишина красноречиво го показва. Впрочем, явно това бе било намерението му - кръвта на едно дълбоко приятелство да „измие“ тази от взелото вече почти 1 000 жертви кръвно отмъщение, слагайки край на братоубийствената война между рода му и този на най-добрия му приятел...

VI.

Късно същата вечер, прибирайки селското стадо, Мето Додай се натъкна на труповете на двете момчета. Знаейки, че поддържат тайна дружба и че Сокол бе бил силно привързан към Даган, бе шокиран от факта, че покритите със съсирена кръв вдървени пръсти на съседското момче бяха сключени около забитата в сърцето на сина му кама! Шест дни по-късно - в нощта на 31 юли срещу 1 август - родовият съвет взе решение, чиито инициатор бе именно той, бащата на мъртвия Даган. Смъртта на сина му го бе съкрушила по-тежко, отколкото бе предполагал, че е възможно. Ето защо при вземането на решението бе надделяло именно това му душевно крушение, а не присъщата му инак разсъдливост.

VII.

След още 8 дни, в облачната привечер на 8 август, когато по върховете на околните планини като черни ята се бяха накълбили буреносни облаци, от които проблясваха мълнии и се носеше все по-близък тътен на гръмотевици, на една горска пътечка се появи въздебел четиридесетинагодишен мъж и пое по нея. Не бе сторил и няколко крачки обаче, когато с първите едри капки дъжд дойде и викът иззад гърба му:

- Съдък! Обърни се, за да срещнеш съдбата си!

Преценявайки в един-едничък миг, че всичко за него е свършено, повиканият плавно се извърна, заставайки срещу „зиналото“ дуло на пистолет, от който в следния миг бяха изстреляни два добре прицелени куршума. Единият пръсна черепа му, а другият се заби в сърцето му.

Щом се увери, че е мъртъв, Фото Додай злорадо се подсмихна, поемайки по пътеката заедно с начеващия порой.

„Какво би казал сега, глупави малък Дагане?! - мислеше си с някакво извиращо от глъбините на същината си злорадство. - Въобразяваше си, че ще ми попречиш да очистя проклетника Съдък ли? Е, ако си си го въобразявал, а явно си си го въобразявал, щом се уби, май малко кривички са ти излезли сметчиците, а, дебелоглави и кривокраки непрокопсанико?! Решил ми той, че 310-годишно кръвно отмъщение с вече 919 жертви се прекратява току-така! Ама че наивник! Добре че се затри, та да не срамиш смелия ни род! Добре че бях аз, който, подозирайки, че си намислил нещо тъпо, те проследих, изчаках да утрепеш снажния Сокол - Жалко за него, но щом не бе от рода ни, така му се пада!, - а сетне и да приключиш със себе си, преди да изтръгна камата от стискащата я твоя мъртва ръка и да я положа в гнусно оцапаната с кръв Соколова десница, подготвяйки така сцената за „слепите“ очи на един изгубил рожбата си баща и - следователно - правейки възможно делото, което току-що извърших с неизмеримо удоволствие!...“

Това бе едничката реакция на Фото Додай на стореното от него току-що. Останалото бе просто проливен дъжд, от който той бързаше да се скрие с чаша греяна ракия и с чиния от дебелите мезета, които съпругата му, нежната и любяща Фунта, му приготвяше така добре. Пък ако тия дни се случеше да е поредната жертва на вековното кръвно отмъщение, в което родът му бе въвлечен - нека. Беше си взел своето и на този етап това го удовлетворяваше... А и, ако станеше така, поне нямаше да се яви пред Създателя с празен стомах..., нали?...