„Ронливи“ безпокойства - сборник с разкази -16

Разказ №16

Да сме живи и здрави!

„Кой казва, че човек не може да умре... жив и здрав?!“

Разказвачът

I.

Ралчо кафеджията бе доста плашлив и богобоязлив човек. Особено много се боеше да го не връхлети някоя болест, та да се затрие без време. Затова винаги, закашляше ли се малко през зимата или разсополевеше ли се по време на цъфтежа на липите, „удряше“ катинара на кафенето и се връщаше чак когато преценеше, че е напълно здрав.

- Ти, туй кафене, Бай Ралчо, доста често го затваряш, та се чудя как печелиш от него? - запита го веднъж дошлият да изпие сутрешното си кафе в кафенето му Дельо керемидчията.

- Печеля аз, печеля, достатъчно печеля - увери го Ралчо. - Е, съвсем не е много, колкото да поминувам някак си, ама усетя ли, че някоя болест ме наляга, тутакси се прибирам и я лекувам, че, нали знаеш, най-важното е... да сме живи и здрави.

II.

Щом „чукна“ 55, Ралчо се реши малко банков заемец да поизтегли, та да позакрепи кафенето си, щото вече почти четвърт век - още от самото му отваряне - ремонт не му беше правил. Подаде той документи за кандидатстване, па зачака. И ето, една сутрин му се обадиха от банката:

- С Ралчо Чапразов ли говоря? - осведоми се служителката.

- Да, да, с него - обнадежден за заема потвърди той.

- За съжаление кандидатурата ви за заем не е одобрена, понеже не е достатъчно обезпечен - уведоми го жената.

- Тъй ли? - леко разочаровано отвърна Ралчо, добавяйки след няколко секунди: - Е, нищо, нищо де, важното е да сме живи и здрави, нали?

Няколко дни по-късно му се обади синът му - Тенчо.

- Искахме да запишем любимия ти внук Ганчо в музикалното училище - рече му, - но се провали на изпита и ще учи в обикновена гимназия.

- Е, нищо де, нищо! - не се разтревожи особено Ралчо. - Нали е жив и здрав? А щом е тъй, всичко друго се оправя!

Веднъж съседката му Нина отседна в кафенето му разплакана.

- Пеньо, мъжът ми, все повече пие - сподели му. - Вече го изхвърлят от кръчмите, та ми се обаждат да го прибирам! Божеее, кога ще свърши тая мъка, Божеее!

- Ама на него има ли му нещо, като пие? - осведоми се Ралчо.

- Нищо му няма - тросна се Нина. - Здрав е като кон! Дано се поболее от нещо, ей на, вкъщи на легло да го гледам съм съгласна, ама да зареже това пусто пиене!

- Сакън, не думай тъй, ма Нино! - уплашено отвърна Ралчо. - Грехота е! Нали знаеш, че най-важното е да сме живи и здрави - всичко друго се оправя!

- А бе, лесно ти е на тебе! - махна с ръка Нина. - Жена нямаш, понеже се запиля с Ненчо багера, децата ти са далеч, успяваш някак да оцеляваш с това кафене...

III.

Минаха още няколко години, започна да усеща старостта Ралчо - костите го боляха, краката все по-трудно ходеха, главата все по-често му се маеше. И ето, малко след като бе навършил 61, рече си една сутрин, оглеждайки западащия интериор на кафенето си:

„Дотука било. Не че нямам капацитет да поработя още я 10, я 15 годинки, ама тъй ще се поразя, че и до пенсия няма да я докарам! Все пак най-важното е да съм жив и здрав, пък останалото винаги се оправя някак, нали?“

Рече Ралчо и „отсече“. Продаде кафенето, подаде документи за пенсия, па се запря вкъщи. Щом стори всичко това, постави си за цел да живее максимално здравословно - пиеше витамини, макар да нямаше отчетлива витаминна недостатъчност, взимаше хапчета за кръвно, макар то да бе съвсем в границите, периодично - „профилактично“, както казваше - изгълтваше по някое и друго шишенце със сироп за кашлица, макар съвсем да нямаше такава, дори, като видеше, че някъде пушат, бързаше да се отстрани, та да не прихване някоя от несгодите на пасивните пушачи...

IV.

Малко преди да навърши 64 „връхлетя“ ковид-психозата. Ако и да му нямаше нищо, бе сред първите, които се ваксинираха, а сетне повтори, потрети... и продължи да се ваксинира, та цели... 8 пъти! При това, противно на очакванията му, с всяко следващо антиковид ваксиниране се чувстваше все по-зле!

„Туй ще да е от ковида, проклетият! - казваше си, преди наново да хукне да се ваксинира. - Явно ваксините са прекалено слаби, та не могат да му устоят!“

Още не бе достигнал 66, когато падна на легло и се остави на грижите на сина си Тенчо.

V.

- Тате, може би тия ваксини ти вредят? - притеснено допускаше Тенчо. - Стига вече с тях, ваксинирал си се цели 6 пъти и всеки път все повече се влошаваш!

- Не, сине - бе твърдо убеден баща му. - Не ми плямпай като някой проклет антиваксър! Ти като не си се ваксинирал, не настина ли лани? Ами жена ти и внуците? Те като не са ваксинирани, не настиват ли често? Туй е ковидът, тъй да знаеш! Ваксините са измислени да помагат, не да вредят и ще сториш най-добре, ако забереш цялото си домочадие и всичките отидете да се ваксинирате...

Синът му Тенчо не обръщаше внимание на тия бръщолевения на все по-бързо състаряващия се свой баща и колкото и да опитваше да го отклони от поредните антиковид ваксинирания, Ралчо се подложи на иглата още два пъти. Тогава, малко преди да навърши 67, легна наистина тежко болен. Положението се бе влошило дотолкова, че лекарите не даваха надежда.

- А бре, тате! - седна Тенчо на стол до болничното легло на „гаснещия“ си баща. - Като разбра, че антиковид ваксините ти вредят, защо не спря да се ваксинираш?

- Не..., не..., не..., си-не - едва произнесе баща му. - Не... ми... вредят. Помагат ми. Ще... помогнат..., ама..., ама..., ама... явно трябва..., трябва... да мине време... Затова... не се притеснявай... за..., за... за мен. Важното..., важното..., важното... е... да... сме... живи... и..., и..., и... здра-ви... На-ли?...

Щом изрече това, Ралчо внезапно се закашля, повърна малко кръв и... се спомина.

Синът му, Тенчо, бе автор на комични пиеси. Затова поръча да издълбаят на надгробния му камък следния надпис:

„Тук почива баща ми Ралчо Чапразов. Умря... жив и здрав.“