Беше един от онези петъчни следобеди, когато в хотела не се случваше нищо. Новите групи щяха да дойдат в понеделник и сряда. Петнадесетина финландци се бяха напили край басейна и спяха под чадърите. Една се опита да влезе в басейна, но падна и там си остана да изтрезнява на земята. Беше ми писнало  всеки ден да я влача до стаята й пияна. Готвачката и бабата на шефката седяха пред бара и говореха нещо за желето, но толкова шумно и високо, че гръцкият звучеше отново непосилно грозно. Зави ми се свят само докато слушах бръщолевенето им. Приближи се Елси, нещо като key-keeper, влачейки огромното си туловище като балон с метални топчета и говореше нещо по телефона на онзи английски, който говорят само тук. Устата й с пластове червило се движеше като уста на преживяща камила. На бара седеше един холаднец. Пич беше. Пиеше по 10 бири за час. И се смеехме много, защото ги обсъждахме.

После чух потупването на бастунчето. Разбрах, че бащата и слепият му син от стая 101 се бяха прибрали от интервютата за работа. Момчето беше на 27, сляпо по рождение. Бяха дошли от дъждовна и студена Ирландия да търсят работа за него - можел да свири виртуозно на китара и пиано. Бях ги предупредила да внимават с тукашните работодатели, защото по-големи измамници и експлоататори от тукашните няма и ако дойде една комисия от Брюксел, ще затвори цялата държава... ама това е друга тема. Но те бяха британци все пак и към тях нямаше да приложат аналния подход за пенетрация, който се прилага към българи, руснаци, поляци, румънци...

Как да е. Заговорих ги и те ми казаха, че интервютата са минали изключително добре. Момчето носеше китарата си. Дадох им по една бира И той каза "имаш хубав глас, хубава ли си". Усмихнах се. Баща му каза "Хубава е, не е тукашна". Вече се смеех. Момчето попита "Може ли да ти изпея една песен?". Елси каза "не е позволено да се вдига шум край басейна". Казах й, че ако не го остави да свири, ще пусна пак радиото и ще слуша моята музика. Тя кривна дебелите си джуки и отиде да докладва на шефката. През оная работа ми беше, да ти кажа. Толкова ми бяха писнали, че в този ден ми липсваше даже Слави Трифонов. Момчето се изправи, поклони се на малката си аудитория и засвири и запя "You look wonderful tonight". Гласът му беше божествен (клише, ама така си беше). Гледах го - млад, изключително талантлив, неугледен и сляп и никакъв шанс за работа, където и да е. Особено тук. Господ се беше опитал да компенсира жестокостта си, давайки му талант, който не можеше да използва кой знае колко успешно, с което същият този Господ се беше проявил отново като гадняр. Доплака ми се и пак получих оня пристъп да повърна. Господ му беше дал шанса да пее на една барманка с "хубав глас" и нищо повече.

Към нас се приближиха бавно една английска двойка с три деца, трима англичани, дошли за сватба и двама финландци - олюлявайки и подпирайки се един друг да не паднат (припаднат) - всеки беше ударил по 7 или 8 Ouzo Special. Песента свърши И за около 30 секунди висна тишина като мъгла на софийско летище през януари. После всички ръкопляскаха. Той се поклони там, където мислеше, че съм аз. Аз се бях преместила на стола пред него. Хванах го за ръката и му казах "Благодаря ти от сърце". Гласът ми трепереше, гадеше ми се, паника се виеше около цялото ми тяло. Попита ме коя песен искам да ми изпее и аз казах "Wish you were here". Той нагласи нещо струните, седна и запя. Знаеш, че нямам богат речник и не мога да описвам емоции. Беше като онова чувство, когато си вървял дълго в снега и ледения вятър и влезеш у дома и усещаш как кръвта във вените ти бавно почва да се топи, чуваш пукането на дървата в печката като при баба, като у дома... най-накрая. Сълзи се загониха по лицето ми. Музиката излизаше от петите му, подаряваше ми себе си за няколко минути. Бeшe усмихнат... въпреки... We're just two lost souls... Дам, нищо ново не намерих, освен старите страхове. В този Faulty Towers сред циганията на тукашния манталитет това момче беше като чайка в София - има една в зоопарка, btw. Аз станах, прегърнах го силно, той опипа лицето ми и каза "Защо си толкова нещастна?". Мълчах, а всички чакаха отговора ми. "Хората ме направиха такава. Аз не съм нещастна, аз съм само горчива". Като един лимон си ти, каза момчето, все едно знаеше... за мен И лимона... После запя ирландски песни, весели такива, всички пееха и даже танцуваха. Беше весело. После отидоха да се приготвят за вечеря. В списъка за гости те бяха просто стая 101. Замислих се за бялата лястовица на Йовков. Ей, на, това беше. Само че бяха попаднали в грешното село, сред идиоти. Дето вика Чоран - "Не е възможно да срещнеш животно, което да наречеш идиот...".

И все пак "love is all around". Само махни кепенците или ослепей за ден-два и ще я усетиш. Дъщеря ми, както знаеш, е умно дете, та тя каза "Никога не бива да плачем, тук има дървета, които миришат само нощем, имаме смокиново дърво в балкончето, портокалите падат от клоните, имаме палми и море и имаме всички котета на света".

Да, май съм ок. Напълно ограбена откъм илюзии, себе си. Та аз съм на милиарди години от цялата лайняна пасмина. Дето викаше един, уви бивш... приятел "тя е родена 200 години преди слънцето".

Когато с Анджи се прибирахме от работа в 12 през нощта, минахме покрай един магазин, в  които работят българи. Момчето ми махна през вратата И каза "Ела, Гери, имам изненада за малката". Видях на щанда със сладкишите вафли Боровец. Боже, бях си като у дома. Купих 5 пакета и даже се обадих в България на Василена да й кажа, че си имам вафли Боровец. После с малцето седнахме под онова дърво, което мирише само нощем, изядохме 3 пакета вафли и си говорихме за разни неща. За първи път откакто съм тук луната седеше толкова близо, толкова топла, толкова усмихната и за първи път влязох в съня не като в кланица.

Дни, седмици наред си бях лягала с молитва "Боже, събуди ме от този кошмар!". Не е било кошмар, било е само временна проява на слабост. Трябвала ми е една песен, един пакет вафли и едно уханно дърво и онова стихче, което Пешо ми написа за рождения ден.

Трябва да го науча наизуст.