РRО АRIS ЕТ FОСIS*

Сряза ампулата, изля съдържанието й в чаша шампанско и го изпи. После разтвори писмото от Памела и зачете:
„...Много ми се иска да дойда, искаш ли да дойда другата седмица, ще ме чакаш ли на летището? Ще преподавам, представяш ли си? Малко ме е страх, имам нужда от теб. Трябва на всяка цена да те видя, преди да започна... Никога не съм предполагала, че ще преподавам в университет... О, това е чудесно, представяш ли си? Аз, д-р Памела Бъниан, д-р Бъниан... Как ти звучи? Не, на всяка цена искам да те видя, преди да изляза пред истинска аудитория. Мислиш ли, че ще се справя? Трябва да се справя, нали?!..."
Той придърпа празния лист, който си беше приготвил. „... Все още не чувствам нищо. Да, Памела, ще се справиш. Памела ще се справи. Мисълта, че вече го изпих, сега е единствената, която имам. Памела ще се справи, ще й бъде трудно два-три месеца, докато чете история на английската литература. Например какво ли би казала за Уилям Такъри? Все още не чувствам нищо. Уилям Такъри. И той е покойник. Ако не бях го изпил, нямаше да пиша така, това е сигурно. Въпреки че още не чувствам нищо. Но ще започна да чувствам. Тогава дали ще се сетя за Такъри?... Ето, сега започва... Сещам се за Памела. И мисля по-бързо, отколкото пиша. Ако бързам, ще бъде една страница. Съжалявам. Сега съжалявам. Чувството е много точно. И много силно. Ето, това е първото нещо, което изпитвам истински. Продължавам да съжалявам, сигурно така ще бъде до края, затова повече няма да пиша за него. Обаче няма друго. Засега няма. Вече не мисля по-бързо, отколкото пиша. Дори мисля за това, което пиша... Не съм изчистил пепелника. Какво друго да ти кажа, Памела... ще преподаваш. Аз няма да преподавам. Томи Лоутьн ще преподава. Ходи ми се по нужда, но няма да ходя. Ще преподава и Бърнам. Веднъж ми каза, че съм бил справедлив. Казвал ми е и че съм бил безскрупулен. Бърнам има бенка на лявата буза. Много голяма. Затова не искат да спят с него студентките. Много ми се ходи по нужда. Не мога да се сетя кой ми плете пуловера, с който съм в момента. Сигурно сестра ми. Сключи много глупав брак с един французин. Той е рус като грейпфрут, от Дижон. Там си живеят. Майната му. Много ме боли коремът. И ако не бях изпил това, сигурно щях да се уплаша много. Ще отида да затворя прозореца... Отново си мисля за сестра ми. Струва ми се, че флиртувам със страха, като си мисля за нея. Имам чувството, че докато мисля за нея, нищо лошо не може да ми се случи. Понеже правеше много хубав кейк. Правеше все прости неща и затова отиде в Дижон, и затова ми се струва, че докато си мисля за всички неща, които правеше, нищо лошо не може да ми се случи... Ако си мисля например за Уорън, Томас Ман или Макс Фриш, сигурно веднага ще умра. Господи, какво може да ми се случи, ако взема да мисля за Достоевски... Вцепенявам се, но коремът май не ме боли толкова. Памела, ела, моля ти се. По дяволите! Бърнам, ти си едно мухлясало говедо и ще пукнеш някой ден с бенката си. В Дижон не ми се ходи. Бих отишъл в Антиб. Понеже Макс Фриш пише за Антиб. Все за такива места пише, за Берцона, за Сан Бернардино... И знаеш ли защо го прави - защото малко хора познават тези места, защото малко хора обитават тези места, защото там няма почти нищо, така че няма да е много трудно да забелязва собственото си присъствие - впрочем, единственото нещо, от което се интересува който и да било писател в напреднала възраст... Така и така стана дума, та си мисля дали е останало още нещо, което литературата да не е съсипала. Най-вече оная, която правим в нап... не, в сенилна възраст, когато вече наистина има какво да кажем. Там непременно се появява някоя жена, много по-млада (задължително) и един наш връстник, зад чието име се скриваме, и който подскача по камънаците на Монтаук например, в преследване на мига или на собствената си дъщеря и прочее. Или пък Ърнест, тоест полковник Ричард Кантуел, който предпочита да си играе на гоненица със смъртта в града на дожите и стреля по разни диви патици из лагуната, наместо да си тегли един в слепоочието и да си отиде като достоен грешник, а не бавно и отегчително като каещ се полковник върху невръстната пазва на някаква графиня... Ами Борхес, този съвършен гностик - жените там се срещат по-рядко, отколкото наводненията в пустинята, но повечето от писанията му са посветени именно на жени (или поне на имената им)... Виж, Кортасар е достатъчно искрен и храбър да си признае в края на един от последните си разкази „...защото да търся Анабел на дъното на времето, означава винаги да попадам на себе си, макар че ми се иска да си въобразявам, че пиша за Анабел." Разбира се, ние винаги пишем за себе си и единственото, което може да ни попречи да го правим, е отсъствието на хартия или перо. Виж, случаят с Лев Николаевич, тоест с граф Касатски, тоест с Отец Сергий е по-различен: за да се сдобие с вечен живот, клъцва си пръста - няма пръст, но има живот. Тук всичко е симетрично, безупречно, ясно и справедливо. А сега е време да си помисля за сестра ми, понеже, нали си спомняш какво ти казах? - правеше все прости неща и затова ми се струва, че докато си мисля за всички неща, които правеше, нищо лошо не може да ми се слу..."

_________________________________ 

*За олтарите и огнищата (лат.)