Едно

Пътувах трети ден, сменях една магистрала с друга, спрях няколко пъти, за да заредя, поспя и да похапна, а после – пак на пътя. Беше късен следобяд, когато се качих на US64, и поех на югозапад. Трябваше да намеря хотел, бях уморен, исках да се изкъпя и да поспя, а на следващия ден щях да търся това, за което бях дошъл.

Огледах се: пустош, и прашни поля от двете страни на безлюдния път. Вдясно, на около половин миля, забелязах няколко изоставени селскостопански постройки, а до тях – стара каменна къща. Отбих, и влязох в малкото градче. Спрях колата в средата на черния път и излязох. Не се виждаше жив човек, сградите бяха покрити с червеникав прах. Две ръждясали коли бяха паркирани до едната от постройките. На входната врата се люлееше табела, на която едва се четеше: “Поща”. Пишеше и още нещо, вероятно името на града, но не успях да разбера какво, буквите бяха бледи и нечетливи.

Погледнах на запад, в далечината забелязах черен облак, който бързо се приближаваше към мен. Слънцето все още печеше силно, а вятърът си играеше с ниските храсти, не видях никакви дървета, наоколо ми имаше само огромна, равна пустош.

Облакът идваше към мен стремглаво, вече закриваше слънцето, което бавно се спускаше към далечните възвишения на хоризонта. Загледах се в него, не бе обикновен облак. Когато се приближи достатъчно забелязах, че нещо се движи вътре в него, като че беше жив. Внезапно облакът промени посоката си на движение, сниши се ниско, почти до земята, и започна да се разпръсква на малки черни купчинки, които някак странно започнаха да подскачат по високата трева. Тогава разбрах, че това не е никакъв облак: бяха скакалци, огромно ято, безброй черни скакалци. Въпреки, че не съм от страхливите – висок съм малко под два метра, тежа малко над сто килограма, и зная доста добре как да се защитавам, се обърнах и хукнах към колата. Сега бягството беше най-добрата защита. Успях да вляза навреме, и веднага затворих прозорците. Секунди по-късно ятото скакалци се изсипа като градушка върху колата, чувах как малките им тела тропат по покрива, вратите, стъклата, навсякъде. 

Не помня колко продължи всичко това, минути, или пък час. Сега ятото се носеше на север, към полята на високите равнини. Без да излизам от колата, извадих писмото от жабката, разгънах листа и започнах да чета:

“Сега, когато пиша това писмо, съм на деветдесет и три. Навярно ще се запиташ, приятелю, защо ти пиша след толкова години мълчание. Ще напиша и туй, но по-подире. Ще напиша за всичко, или поне за онуй, за което съумея да се сетя. Вярно е, стар съм вече, спомените ми и те са вехти като мен, и затуй някои работи съм ги забравил, а други изплуват като из мъгла в главата ми, но тъй ще е тя, няма и какво да се направи повече. Отпървом ще начена с най-важното, а нататък, и за каквото от другото остане време, че то на мен не ми остана много май. Но да захващам вече, че часовникът брои:

Пристигнах тук сам през 1905 година. Дойдох с един куфар дрехи, и една бохча храна за из път. У дома оставих майка с трима братя сираци. Баща ми се спомина млад, убиха го злодеи един подиробед, като се прибирал от къра. Чули че намерил имане, били го с тояги, докато издъхнал. После тези се затриха вдън земя, и никой не разбра кои са и откъде. Жандармът дори не се потруди да ги гони, кой ще гони разбойници заради един голтак?

Понеже тате имане не остави, а малкото парче земя, което имахме мама продаде да плати дългове, се хванах ратаин на полето тогаз, мама и тя почна да се трепе на чуждо. Падна се началото на лятото това, тъкмо бях завършил трето отделение. Най-големият бях, трябваше да печеля, че иначе оправия нямаше.

Работих каквото работих, да е имало пет години, или повече. Станах мъж, здрав, силен, братята пораснаха и те. На ръст не пораснах много, и хубавец не бях, ала на селските борби все на мен даваха агнето. Силен бях, и не се боях от никого. Но пари не успях да заделя, всичко което изработвах отиваше дома. Исках да купя земя, да гледам добитък. Много исках да имам своя земя! Ядец! Чорбаджиите, на които ратайствах не плащаха толкова, а и земята си не продаваха, всичко за тях ламтяха да остане.

После отидох в близкия град. До столицата не стигнах, и не я видях, макар че много ми се искаше. Някой ми беше казал, че се строяла огромна черква там , която щяла да има кубета от злато, и други чудесии имало. Но нямаше как да ида тогаз. В града работих все тежки работи, по разните му там фабрики и складове, товарех, като куче живеех, пестях за мама и братята, а и за мене, понеже бях дочул за Новата земя, и ми беше влязла таз муха в главата вече. Исках да отида и аз там, да си опитам късмета, пък каквото ще да става. Така и стана, като посъбрах малко пари, взех си сбогом с мама и братята, после тръгнах. Минах през гръцко, после стигнах Италия, а оттам се качих на един параход.

Помня, беше есен, когато слязох от парахода на този малък остров, заедно с другите. Бяхме много там: мъже, жени, дечурлига. Повечето бяха семейства, имаше и сами души като мен. На пристанището ни посрещнаха хора в униформи, говореха бавно и някак спокойни бяха, не като у нас, да ти се карат и ругаят. Аз тогава не разбирах и дума от туй, що ми казват, не им говорех езика. Първом ни закараха в голямо хале, разделиха ни на групи от по двайсетина, и ни затвориха в едни клетки. Един от униформените ни викаше на вратата, и ни изкарваха един по един. После друг човек с черен костюм и очила ни проверяваше косата, караше ни да отваряме уста, гледаше в очите ни нещо. Доктор ще да е бил. Накрая ни закараха до едно гише, зад което седеше едър мъжага с фуражка на главата. Той говореше учтиво, но гледаше строго всеки от нас. Там давахме каквито пари бяхме донесли с нас: франкове, шилинги, лири, гулдени, кой каквото има, а той ни връщаше чисто нови зелени американски долари, и монети също. Дадох и аз каквото имах, мъжът ми брои четири долара, и ми ги подаде без да ме погледне. После излязох, и се качих на кораба, който щеше да ни закара в града. Отдалечихме се от острова, Статуята на Свободата остана зад гърба ни. Не след дълго слязох на брега, бях пристигнал в страната на свободните хора.”

Спрях да чета, излязох от колата и запалих цигара. Слънцето бе залязло, над върховете на далечните планини изтляваха последните отблясъци на заревото. Бях се потопил изцяло в историята, която старецът разказваше в писмото си, и съвсем бях забравил за своята умора. Хвърлих цигарата, влязох в колата и потеглих към Клейтън да потърся хотел, бях карал повече от дванадесет часа днес, имах нужда от сън.

Две

След по-малко от час бях в хотела. На входа имаше табела, на която пишеше, че хотелът е бил построен през 1892. Пишеше и кой е бил първият собственик, но не го прочетох, бях прекалено уморен. Влязох, размених две-три думи с администраторката, взех ключа, и се отправих към стаята си. 

На сутринта се събудих от болки във врата. Погледнах навън: слънцето бе изгряло отдавна. Станах, измих си зъбите, взех душ и се облякох. После слязох в ресторанта, имах нужда от силно кафе, за да прогледна и се събудя след почти дванадесетчасовия сън. 

— Добро утро! Спахте ли добре? – попита учтиво дамата, която ме посрещна снощи – Какво да Ви донеса?

— Добро утро! Благодаря, наспах се чудесно – отговорих – Само черно кафе, моля.

Дамата се усмихна, кимна с глава, и се запъти със ситни крачки към бара. Изглеждаше приятна жена, не говореше повече от необходимото, нито пък задаваше въпроси, на които точно в този момент не бих желал да отговарям, като например, дали бих желал закуска.

Огледах се: както във фоайето на хотела, така и тук мебелите бяха стари и масивни, с цвят на тъмен махагон. Столовете и диваните около масите бяха с дебели червени тапицерии, а по стените бяха окачени няколко картини, изобразяващи трудолюбиви каубои, пътуващи с каруците си покрай бреговете на голяма мътна река, вероятно Рио Гранде.

— Сигурен ли сте, че не искате закуска? – не се стърпя все пак жената, като остави чашата с кафе на масата пред мен.

— Не, поне засега – казах – Не закусвам често.

— Ако имате нужда от нещо, повикайте ме, аз ще съм в кухнята – каза тя, усмихвайки се и се отдалечи.

“Този хотел ме потиска, мирише на нафталин и мухъл, това, че е бил построен през 1892, в други, отдавна отминали времена, никак не ме впечатлява. Стаите са малки, леглото – старо и неудобно. Може би за Били Хлапето е било достатъчно добро това легло, но не и за моя изкривен врат.” Такива неща си мислех, докато пиех кафето, което дамата ми бе донесла. После станах, и отидох до бара. Платих нощувката и кафето, благодарих, и напуснах хотела.

Три

— Добър ден – поздравих възрастния мъж, който бе опрял гръб на зелен пикап, паркиран пред двуетажна къща с дървена веранда  – Търся Уили Фолсъм.

— Той седи точно пред вас – каза мъжът, без да отговори на поздрава ми, после ме погледна. Очите му бяха ясносини, и съвсем леко учудени. 

— Казвам се Винс, Винс Съливан – протегнах ръка. Мъжът стисна ръката ми. Имаше здрава, суха ръка.

— Какво те доведе тук, в тези забравени от Бога места, Винс? – попита Уили. Говореше бавно, като човек, който няма закъде да бърза.

— Преди време намерих в къщата на дядо ми едно писмо – отговорих – Странно писмо, ако трябва да съм честен. Писмото бе изпратено до покойния ми дядо – Върнън Съливан, от негов приятел, името му е Кристо Ангелофф. Дошъл съм да се срещна с него.

Възрастният мъж се изправи бавно – Искаш ли бира, Винс?

— Никога не отказвам бира, особено ако е студена – казах, и го погледнах в очите.

— Хайде, не стой там – каза Уили, като изкачваше стълбите към верандата. Ела и сядай тук, сега се връщам.

Изкачих трите стъпала, после седнах на единия от няколкото стола, пръснати по верандата.

— Познавах дядо ти – каза старецът след малко, като ми подаде бутилка бира. После отпи от своята – Беше корав мъж, наистина беше такъв. Дойде тук няколко години след Кристо, тогава се казваше Витан Стойкофф, ако помня добре, но после си смени името. Но след онова лято, през 1930 ли беше, или не, май по-късно беше… Уили замълча, и потърка с ръка брадичката си. Изкашля се. Не исках да го прекъсвам, отпих от бутилката, и зачаках да продължи.

— Не беше градушка, по-лошо беше. Беше локуст. Унищожиха всичко проклетите скакалци. Тогава дядо ти реши да продаде всичко, и да замине на изток. Но ти сигурно знаеш всичко това. Кристо обаче остана. 

— Какъв човек беше Кристо? – попитах Уили – Защо е дошъл точно тук, и защо е решил да остане?

Минаха няколко минути, преди старецът да отговори. Не бързах, запалих цигара, пушех и гледах как слънцето се изкачва бавно към зенита си. Беше топъл, ветровит ден. 

— Кристо… – изкашля се отново Уили – Той беше странна птица. Той не искаше да продаде земята си. Обичаше тази земя.

— С какво се занимаваш, Винс? – попита старецът.

— Частен детектив съм – отговорих.

— Сигурно много пътуваш – попита Уили.

— Така е – казах.

— Ела, ще отидем с моя пикап, ще те заведа при Кристо – каза Уили, като слизаше тромаво по стълбите.

— Този мост го построи Кристо, беше на осемдесет тогава – Уили посочи с пръст в дясно, докато преминавахме покрай малко мостче, съединяващо двата бряга на тясно поточе – Никой не минава по него вече…

Малко след това Уили спря. Гробището представляваше правоъгълник, заграден с телена ограда. Тревата беше окосена, а малкото гробове изглеждаха добре поддържани. Вратата на гробището беше заключена с катинар, а на нея с метални букви пишеше: “Гробището на София, Ню Мексико”. От двете страни на вратата бяха закачени знамена. Отляво беше американския флаг, а отдясно – българският. Направи ми впечатление, че българското знаме беше чисто и ново, докато американското бе с оръфани от вятъра и дъжда краища, и доста избеляло от слънцето. 

— Някой е идвал скоро тук – каза спътникът ми – Има свежи цветя на гроба на Кристо. Там е, в центъра, виждаш ли го? Онзи, големият, със сивата плоча. Там погребаха и жена му, тя почина скоро. Оттук не се чете, но на гроба пише: “Кристо Ангелофф, основател на София”.

Кимнах с глава и запалих цигара, слънцето печеше силно, наоколо нямаше сянка, дърветата бяха рядкост тук.

— Как мислиш, Уили – попитах стареца, който мълчаливо гледаше към прерията – Дали Кристо някога е съжалявал, че е избрал да дойде точно тук?

— Не знам, синко, но едно ще ти кажа: той бе мъж, който държеше на думата си, и не се предаде. Това беше неговата земя. Не са много такива мъже. 

Уили въздъхна едва забележимо, после извърна лице настрани – Хайде, ще те откарам обратно – каза, и се отправи към пикапа.

Четири

Беше късен следобяд, когато се разделихме с Уили. Поех отново към магистралата,а малко след това реших да спра, бях огладнял. Влязох в крайпътния ресторант, и си поръчах черно кафе и яйца с бекон. Докато чаках да ми донесат храната, извадих писмото на Кристо, и продължих да чета:

“Преди да завърша, искам да ти споделя нещо, приятелю. С никого не съм го споделял досега, а не искам тайната ми да си отиде с мен. Преди да дойда тук познавах една жена. С нея се разделихме, малко преди да тръгна. Бях млад тогава, не бях готов за семейство. Уплаших се от това, което тя ми каза, преди да се разделим. Каза ми, че чака дете от мен.”

Оставих писмото, и погледнах през прозореца. Навън минаваха камиони, коли, движението на магистралата бе оживено. Отпих глътка от черното кафе, което току-що ми бяха донесли. Оставих чашата, кафето беше още горещо. 
 

“Имам още много неща за казване, но знаеш, че никога не съм обичал да говоря много. Приятелю, Върн, намери начин да откриеш какво се е случило с детето ми! Когато получиш това писмо, мен сигурно няма да ме има. Божа работа е туй, но и аз усещам. Намери детето ми, дай му това писмо, и една торбичка с пръст от моята земя. Това стига, нека знае и помни, че баща му е успял, и че е направил ничията земя своя.

Прощавай.

Кристо.”

Изпих кафето, доядох късния си обяд, след това платих и излязох. Влязох в колата, протегнах ръка към съседната седалка и отворих сака си, торбичката с пръстта бе там. Сложих и писмото вътре. После набрах номера на летището в Хюстън, Тексас:

— Добър ден. Кога е най-ранният полет за София, България? – казах – Да, това е в Европа. Един билет, моля.

Пет

“Здравейте, радвам се, че говорите английски, името ми е Винсънт Съливан. Чувате ли ме?…Да, Съливан, Съ-ли-ван, да, като писателя, да, като музиканта. Резервация на името на Винсънт Върнън Съливан. Да, точно така. Проверете, моля, има ли съобщение за мен от Мария Ангелофф. Трябва да се срещна с нея. Какво? Да, Ангелоува? Да, тя е, същата. В момента не е в хотела, но ще се върне след час? Не ви чувам добре… Когато се върне, предайте и, че току-що кацнах, и скоро ще се видим. Благодаря Ви.”

Слязох от таксито, платих, после взех сака, и закрачих към входа на хотела. Докато попълвах някакви формуляри на рецепцията, чух зад гърба си женски глас:

— Здравейте, Вие ли сте господин Съливан?

Обърнах се, пред мен бе застанала не много висока млада жена, с дълга черна коса и тъмни очи. Беше делова, стилно облечена.

— Приятно ми е – протегнах ръка – Винсънт.

— Мария – подаде ръка дамата – Не Ви очаквах толкова рано – Сигурно сте уморен от полета. Искате ли да се срещнем по-късно?

— Само да си оставя багажа – казах – след десет минути ще съм отново тук.

— Ще ви чакам в кафето – каза жената, после се обърна, и бавно се отдалечи. Гледах след нея няколко секунди, после взех сака, и се запътих към асансьора.

Мария бе седнала в тъмносиньо кресло, облегната назад, с кръстосани крака. Зад гърба и се виждаше част от бяло пиано, намиращо се вдясно от бара. На стената над пианото бе закачена картина, на която имаше нарисувано малко поточе, а над него – върба, чийто клони почти докосваха водата. 

— Какво ще пиете – попита ме тя.

— Мисля, че часът е подходящ за кафе с коняк – казах, и се усмихнах – Освен, ако не ми препоръчате нещо, което да е местно производство. 

— Мисля, че ако ще е коняк, е по-добре да е Арманяк – засмя се Мария. Когато се смееше, и се получаваха трапчинки на бузите. Имаше хубав глас. 

— Напълно съм съгласен с Вас, щом конякът няма да е “Хенеси”  – усмихнах се аз – Всъщност, предпочитам бърбън, все пак съм американец. Нека оставим кафето с коняк за след вечеря.

— За мен същото! – поръча дамата на сервитьора, после се наведе към мен, и попита – Как успяхте да откриете клиентката ми? 

Сега тонът и беше сериозен, и почти делови, както преди малко, когато се запознахме. 

— Това ми е работата, частен детектив съм – отговорих, и надигнах чашата с бърбън, която сервитьорът току-що бе донесъл – Наздраве!

— Наздраве! – вдигна своята чаша Мария, и отпи голяма глътка. Пиеше бърбъна чист, като мен.

— Разкажете ми историята – каза тя.

— По-голямата част от историята е в писмото – казах, и запалих цигара – Нали нямате против да пуша тук?

— Не, и аз пуша – каза събеседничката ми, и извади своите цигари. Подадох и огънче, тя всмукна дълбоко, после ме погледна в очите – Слушам Ви.

— Дядо ми и Кристо били приятели на младини. Работили заедно в стоманените мелници в Чикаго. После Кристо решил да замине на запад, прочел в един вестник обява, че в Ню Мексико се търсят заселници, на които правителството осигурява земя. След няколко години дядо, заедно с други имигранти също се заселил там. След време обаче, решил да продаде земята, и да се върне обратно на изток. Според него в тази земя било невъзможно човек да оцелее. Кристо обаче останал. Преди около година, скоро след като дядо почина, намерих писмото в къщата му, докато разчиствах. Реших да направя нещо по въпроса, и ето ме сега тук, говоря с вас.

Може ли да Ви попитам нещо?

— Стига да мога да отговоря на въпроса ви – засмя се Мария. Трапчинките отново се появиха на бузите и. 

— Имате същото име, като дъщерята на Кристо, това случайност ли е?

— Мария Ангелова е често срещано име тук – каза тя, и попита – Предполагам Вашето също е често срещано там, откъдето идвате?

— Не съвсем – отговорих, и загасих цигарата си. После подадох на дамата срещу мен малкия пакет, в който бяха торбичката с пръстта и писмото.

— Благодаря Ви – Мария пое пакета от ръката ми, после ме погледна леко косо, и отново се облегна назад – Какво смятате да правите сега?

— Смятам да поостана – казах – Какво ще кажете да вечеряте с мен?

— С най-огромно удоволствие – отговори тя, и се изправи – Мога ли да ви хвана под ръка?

— Разбира се – казах, и също станах. После двамата излязохме от хотела. Тръгнахме бавно по улицата, а залязващото слънце зад гърба ни се отразяваше в златните кубета на голямата църква.

Край